— Извинявай, Костя, последен въпрос: защо промени времето на срещата днес сутринта?
— Какво имаш предвид?
Той замръзна над кофата за боклук, пепелта се сипеше право на пода.
— Кой ти каза, че съм променил времето? Аз ви чаках в дванайсет часа.
— И не си се обаждал на Бунин, защото моят телефон не работел?
Задавам този въпрос повече по инерция, тъй като вече знам какво се е случило. Те са решили да ни ликвидират — мен и Бунин. Покушението не е било само срещу мен, двамата е трябвало да станем на парчета, преди да успеем да съобщим информацията, събрана в Афганистан.
— Костя, кой друг знаеше, че трябва да се срещнем в дванайсет часа?
— Никой. Ти ми се обади от гарата и тогава аз реших да бъде в дванайсет.
— Но разбираш ли, Бунин каза: „Всичко се е променило, Меркулов ни иска в девет“… Блъфирали ли са?
— Не мисля. Нещата са били предварително планирани. Те са знаели, че не можеш да провериш, те са имали информация, че аз смятах да поработя в неделя и в девет трябваше да отида в прокуратурата, бяхме се разбрали за това с Пархоменко още в петък.
— Значи имат човек в прокуратурата?
Меркулов все пак успя да събере фасовете в кофата, изми пепелниците и отново каза:
— За днес край. Лягаме си… — После добави: — Още сутринта отиваме при Горни.
13.
В десет часа на другата сутрин слязохме с Меркулов от нашата служебна волга пред входа на Главната военна прокуратура. Току-що беше минала поливална машина и мокрият асфалт блестеше като излъскани обувки. Миришеше на липи, по улица „Киров“ ги има много.
— От градската ли сте? — козирува дежурният лейтенант. — Чухте ли вече? Лошата вест лети като мълния. За секунди стига.
Не можахме да разберем скоропоговорката му, докато не влязохме във фоайето и… изтръпнахме. В червения кът стоеше портретът на Артьом Григориевич Горни, обрамчен с траурна лента и годините 1912 — 1985.
Нищо не разбирахме: как така? Нима е умрял? Кога и от какво?
Пъргавото старче гардеробиер ни обясни всичко:
— Вчера починал значи, на вилата си. Пред очите на заместника си Попков. Той, види се, ще замени сега Артьом Григориевич. Трийсет години отслужихме с него в тази, значи, сграда. Ти само си представи как се седи на таквоз кресло толкоз години. Само той можеше, царство му небесно, умен човек беше — държавен мъж!
Качихме се на втория етаж и Меркулов докладва на помощника за идването ни. Буквално след секунда ни прие първият заместник на главния военен прокурор генерал-лейтенант Попков. В очите му, прикрити зад тъмните стъкла на очилата, имаше сълзи:
— Добре, че минахте, другари. Артьом Григориевич се интересуваше за вас… Такова нещастие, такова нещастие за всички ни! Та той е незаменим, направо незаменим! Казвам го с цялата отговорност…
— Да-а — разстроено проточи Меркулов, докато сядаше в креслото, — Артьом Григориевич беше силен мъж, умен…
Попков затресе главата си:
— Разбирате ли, другарю Меркулов, какво стана. Вчера беше взривена колата, в която се намирал помощникът на Артьом Григориевич — Бунин. Впрочем вие знаете за тоя случай повече от мен… Нашият дежурен съобщи за случая на Артьом Григориевич. Почивните дни той прекарва на вилата си в Барвиха. Както обясни дежурният, новината развълнувала Горни и той заповядал да ме намерят. Аз бях в апартамента си в Москва и веднага дойдох до Барвиха. Артьом Григориевич не се чувстваше добре още от сутринта, прие ме и каза, че трябва да проведем отговорен разговор по повод събитията в Афганистан. Той чакаше някакви важни документи от прокурора на 4-а армия Бодак, но те изчезнаха в огъня при гибелта на Бунин. На Артьом Григориевич му беше много зле — виждах го. Той имаше тежка астма и гълташе лекарства. Предложих му да извикаме лекар от кремълската болница, но той каза, че имал по-важна работа. Чакал всеки момент връзка с Кабул, а после щял да поговори с мен. Но Артьом Григориевич не успя да разговаря с Бодак: дежурният телефонист в Кабул съобщи, че докато пътувал към работата си, неговият шеф се натъкнал на мина, заложена от бандитите душмани. Тази новина парализира Артьом Григориевич. Той не можеше да диша, получи спазъм и се помина в ръцете ми…
— Простете, другарю генерал, а как бяха първите две имена на другаря Бодак? — прекъснах аз Попков. Не ми се искаше да повярвам, че онзи славен мъж, който ме черпеше в Афганистан с ароматното вино „Ахашени“, е загинал.