Попков се порови из документите и сухо каза:
— Славомир Василиевич.
После вдигна очи от бюрото и лицето му пак доби плачлив израз. Но аз вече не вярвах на страданията му. На него не му пукаше за гибелта на слабичкия генерал, прокурора на 4-а армия Бодак. И хич да не ми се преструва, че се съсипва заради своя началник Горни. Навярно се радва, че сега ще заеме мястото му, сигурно поне десет години е чакал това събитие… Хвърлих поглед към Меркулов, сякаш той можеше да прочете размирните ми мисли, но забелязах хладния поглед на Костя. Изглежда, и той споделяше подозренията ми.
— А сега и тези проблеми с погребението, нали знаете — плачливо се жалваше Попков, изпращайки ни до вратата. — Главната военна прокуратура би искала да погребем другаря Горни на Червения площад до Кремълската стена. Но от администрацията на Министерския съвет отговарят: не са му достатъчно заслугите, по ранг на вашия шеф му се полага погребение в Новодевичето гробище… Но там ние бихме искали да погребем Иван Алексеевич Бунин. Обаче сега пък Градският съвет не дава: майорът заслужавал в най-добрия случай Ваганковското. А ако се опъвате, казват, и това няма да ви дадем — ще го карате във Востряково или Николско…
В колата беше горещо, затова съблякох сакото и го метнах на коленете си.
— Добра идея — каза Меркулов, който седеше до мен на задната седалка и извърши същата процедура.
Пътувахме от „Кировска“ към „Трубна“ успоредно на булевардите. Москва живееше в своя особен летен ритъм, без да обръща внимание на трагедиите, които сякаш се разиграваха пред очите й. Двамата с Меркулов дълго мълчахме, докато съберем мислите си. Първи доби дар слово Костя.
— Отиваме на „Петровка“. Ще кажа на Романова да ти изпише пистолет. Бързо, без обичайната бюрокрация…
— Защо? — искрено запротестирах аз. — Сега не ме заплашва нищо такова… гибелно.
— Сигурен ли си?
— Напълно. От момента, когато ти разказах всичко за Афганистан, аз не представлявам интерес за тях. Сега ти повече се нуждаеш от оръжие и безопасност, Костя. Така е. Не се шегувам. От вчера насам ти се явяваш не само носител на опасна за тях информация, но и лице, облечено във власт. Ти можеш и да задържиш когото си поискаш, и да се свържеш с властта на най-високо равнище. А това е опасно за тях!
— За кои тях? Хайде в края на краищата да конкретизираме това местоимение. Кой играе срещу нас? Или по-точно, против кого трябва да действаме? Срещу КГБ? Или срещу ГРУ? Спецчастите? Или накрая „Афганското братство“, за което ти е съобщил безумният Ивонин? — Меркулов извади своите „Димок“ и запали. През времето на моето отсъствие той беше минал на предишния си, нормален начин за пушене и повече не чупеше на две цигарите. — Ние трябва да определим субекта и…
— … да започнем да мислим предметно за бъдещето! — Махнах с ръка така, че избих цигарата от ръцете на Костя. Меркулов ловко я подхвана, докато тя падаше, и като че нищо не е станало, я бутна обратно в устата си.
— Знам, че имаш идиосинкразия към този израз, Саша — спокойно каза той, разтривайки изгорената си длан, — но какви са конкретните ти предложения?
— Все ми е тая срещу кого ще насочим усилията си. Просто трябва да хукнем към Стария площад и да крещим колкото глас имаме, че терористите от спецчастите са взривили вагона в метрото, убили са няколко невинни граждани, а утре ще вдигнат във въздуха петдесет атомни реактора и глобусът ще стане на парчета! Това не е НОПА, това вече е сериозно! А ние с теб търчим към „Петровка“ 38, за да се въоръжим с един-единствен осемзаряден пистолет! И какво стана с евристичното мислене, за което ти призоваваше на занятията със следователите?
— В дадения случай не виждам никакво противоречие между евристиката и метода на пробите и грешките. Засега едно ми е ясно: членовете на прословутото „Афганско братство“ са организирали взрива в метрото, те са убили Ким Лагина, отвлекли са следователя Турецки и са се опитали да го убият. Вероятно (забележи — вероятно) те са убили майор Бунин и военния прокурор Бодак. Обаче спецчастите са държавни войски, такива като граничните. Докато „Афганското братство“ е нелегална терористична организация, срещу която ние трябва да хвърлим сега всичките си сили. Ако спецчастите изпълняват държавни задачи, ние не можем да се намесим в този процес с нашите, следствени действия. Това е същото, като да доказваш чрез примера на един колхоз, че пазарното стопанство е по-ефективно от плановото. С такива въпроси специалистите трябва да влизат във висшите си органи по принадлежност. Ако ние докажем, че „Афганското братство“ е извършило всички тия престъпления, ще спасим от смърт невинен човек…