Мълчах. Трудно беше да не се съглася с Меркулов. И се почувствах неловко заради несериозните ми финтове.
— Знаеш ли, Попков ужасно не ми хареса — казах аз, за да променя темата на разговора.
— Мен също не ме очарова. Не вярвам на хленченето му. Но сега ние с теб отиваме в държавната къща, наречена „Петровка“ 38, при една немлада жена, на която аз вярвам, може да се каже, безгранично…
До кабинета на началника на 2-ри отдел на криминалната милиция, полковник Романова, имаше мъничка стая ниша с ниска масичка, кресла и лампион. Там седеше, потънал в креслото, Женя Жуков с вид на беден роднина, на когото са казали да спи в коридора. Като ни видя, той скочи от креслото и двамата с Меркулов започнаха да се прегръщат и да се тупат по раменете, както и се полага на мъже след дълга раздяла.
— Как така успяха с Ваня… — каза Жуков, обръщайки се вече към мен. — Какъв гаф стана…
— А ти защо седиш тук като изгонен?
— Ами… стопанката не е в настроение. Грязнов кисне в лабораторията, сега ще станат снимките, които направих в болницата. Качеството не го бива много, фотоапаратът ми е любителски. Обаче Шура не ме пусна там. Не може да забрави как я подведох в оня случай… е… когато ме изгониха. Като че аз нарочно…
— Ако беше нарочно, щеше да те убие на място.
Полковник Романова стоеше пред вратата на своя кабинет и на главата й имаше дявол знае какво — някаква кула от метал и пластмаса. Аз дори не забелязах веднага, че Шура е заменила сивата милиционерска униформа с елегантна сребриста рокля с дълбоко деколте, което позволяваше да се лицезре царствената й гръд.
— Влизайте в кабинета… И ти също, Жуков.
— Александра Ивановна, помагам тук на един другар да си напише молбата… — Действително в нишата седеше разчорлен посивял човек и нещо пишеше. — Двама с мустачки и жокейки му продали „Волво“, парите взели — 20 хиляди, а колата забравили да му предадат и отцепили с нея в неизвестно направление.
— Добре. Като свършиш с тоя другар, чукни три пъти и влизай! — И Романова показа закачената на вратата табела: „Съвещание“.
— При мен такива с мустачки и жокейки на ден по две десетки минават. Примитивно е като гъбена чорба, а на кукичката се хващат все такива будали — говореше Романова, мушкайки глава под електрическия сушилник.
Ние удивено се огледахме: кабинетът беше превърнат в салон на красотата, из който сновяха две колоритни женчета, очевидно козметичка и маникюристка, демонстрирайки ни дупетата си в кожени панталони. „Оперативното съвещание“ се ръководеше от мъж, приличащ на Грегори Пек.
— Александра Ивановна, лошото изсушаване е враг на прическата, моля да не се отвличате със странични неща.
— Добре де, Всеволод, седя — послушно се съгласи полковникът от милицията и веднага започна да се оплаква на Меркулов, надвиквайки жуженето на сешоара:
— Не мога да мръдна от работа, а на всичкото отгоре пристигнала делегация от американски юристи, начело с някакъв професор Хазард. На нашия шеф Котов му заповядали да ги приеме по всички правила, да им даде обяд и всички да бъдели с жените си — като на Запад. А жените отде да ги вземеш? Едни се разпилели по вилите, други началниците им не ги пускат. И Котов ми нареди: „Шура, ти ще ми бъдеш жена!“ Каква „жена“ съм аз? Цяла година не съм събличала униформата, забравих кога за последно съм ходила на трайно къдрене, на токчетата се кандилкам като крава върху лед… Затуй и съм зла като кучка. Жуков ми падна пред погледа и… Но което ме вбеси най-вече тогава, още не мога да го забравя, как на следващия ден, когато вече бил трезвен, цапнал по мутрата оня професор от института по хранене, Сидоров…
— Да, ама той, Александра Ивановна, нарече началника на районната милиция „боклук“ — обади се влезлият в кабинета Жуков.
— Това го чуваме по десет пъти на ден. Всички ли да ги млатим по мутрите?
— Обаче ония са измет, а тоя все пак беше професор.
Ние с Меркулов се посмяхме на желязната логика на Жуков, докато „Грегори Пек“ довършваше магиите си над Шурината глава.
— Шура! — каза изумено Меркулов. — Ти си направо кралицата на бала! Изобщо не могат да ти се дадат твоите… няма даже да казвам колко!
— Говори ми, Константин, приказвай, че другите ще си помислят — шестдесет!