Дребната възрастна жена — съдебен лекар — съобщава първия си извод: куршумът е проникнал в слепоочието, изстрелът е произведен отблизо — косата е обгорена, както и кожата около раната. Смъртта е настъпила преди около седем денонощия.
Присъединявам се към рязанския колега и двамата оглеждаме внимателно — метър след метър — едва забележимата следа от влаченето на трупа. Тя води към друга, пооткрита поляна, където се валят празна бутилка от червено вино и две картонени чашки.
— Кой го е открил? — питам следователя, използвайки паузата, докато той чака да засъхне гипсовата отливка от обувката на престъпника.
— Един пенсионер си разхождал кучето. То измъкнало изпод храста сако, в него била курсантската книжка на Морозов. Човекът я донесе в милицията, а там вече имаха вашата ориентировка. Дойдохме на мястото, намерихме го в канавката. Телефонирахме ви — случаят все пак си е ваш. И после чакахме четири часа. Неизвестно защо…
Съчувствам на рязанския събрат по оръжие и разбирам недоволството му. Сега е ясно, че са можели да проведат огледа и без нас. От разстояние винаги ти се струва, че може нещо да сбъркат.
— Утре, независимо от всичко ще направим повторен оглед на дневна светлина. Ако останете да нощувате, моля, заповядайте при мен, надстройката вкъщи е празна и има точно три легла.
Към три часа сутринта следствено-оперативната група започна да си събира такъмите.
— Слава — обърнах се към Грязнов, — ти си отивай, ако искаш. Аз ще се прибера утре с влака. Искам нещо да проверя тук. Става ли?
— Съвсем не, ваше благородие. Хич даже не става. Оставя ли ви сам, ще вземат пак да ви задигнат. Чух, че колегата си предлага таванчето за хотел, пък и шофьорът ни капна.
— А, нищо ми няма, Вячеслав Иванович — мърмори шофьорът. — Аз си поспах три часа, докато вие тук лазихте, но да карам сега, честно казано, хич не ми се ще…
Грязнов се зае с хлапетата близнаци и пенсионера Варава. А аз разговарях в общежитието на Рязанското висше въздушнодесантно училище със съседа по стая на Алберт Морозов. По няколко пъти му задавах едни и същи въпроси, а той търпеливо ми отговаряше. После заедно с него огледахме шкафчето и гардеробчето, претръскахме леглото. После отново задавах въпроси на командира на курса, на телефонистката от централата, на преподавателите, на началника на училището и заместника му по политическата част и пак на съквартиранта на Морозов. Слушах отговорите, докато не се върна Грязнов и вече заедно с него обиколихме автогарата, магазина и клуба, а по пътя до Москва преповтаряхме зададените от нас въпроси и получените отговори, като се опитвахме да си изясним картината на нещастието, станало с курсанта Морозов…
Около един часа по обяд на 18 юни, вторник, потърсили Морозов по телефона. Обаждала се жена, гласът й бил млад — съдейки по говора, московчанка. Трудно е да се каже откъде е звънила, телефонната връзка с много градове, включително и с Москва, е автоматична. Командирът на курса отговорил, че курсантът Морозов е на занятия, но жената настоявала да го извикат на телефона, работата била много важна. Извикали Морозов от часа по електротехника, той много се развълнувал от това обаждане и веднага се обърнал към курсовия с молба да му разреши градски отпуск. Казал, че трябва да се срещне в пет часа с някакъв човек, че работата не е само лична, но сега не може да разкаже нищо повече. Морозов, макар и съвсем скоро дошъл в училището, се ползвал с добро име, а и характеристиката му от Афганистан била прекрасна, отзивите на другите курсанти за него — също. Курсовият се съгласил и му разрешил извънреден отпуск.
На съквартиранта си Морозов казал, че при него в пет часа ще дойде едно момиче от Москва, приятелка на загиналия му другар. В пет без двайсет той излязъл, а около пет и половина приблизително се върнал много разстроен, търсел някакви документи. На въпроса „Случило ли се е нещо?“ махнал с ръка и продължил да търси. После казал, че онова момиче не дошло, но той трябва да намери едно писмо, което забутал някъде, а там имало много важен телефонен номер. Към шест часа излязъл пак и повече не се видели.
Пенсионерът Варава потвърди своите показания, че май Морозов стоял на автобусната спирка в седем и няколко минути, точно срещу неговата къща. Бил с някаква девица с яркозелено шалче на косата, тъмни очила и панталон. Той не разгледал лицето й, но му се сторила доста здрава. Морозов държал в ръка загъната във вестник бутилка, а девицата — бяла чантичка и два пакета.