Продавачката от смесения магазин в селото, разположен край автобусната спирка, ентусиазирано докладва, че някакъв младеж в син раиран костюм купил от нея във вторник, осемнайсети, бутилка червено вино, салам и още нещо. Тя запомнила това, защото вече било седем часът вечерта и не се отпускали повече спиртни напитки. Но той казал, че му идва на посещение момичето от Москва, и я помолил да му продаде поне вино.
Шофьорът на автобус №6 си припомни, че двойката — около двайсет и три годишен младеж в тъмно сако и момиче със зелено шалче и тъмни очила — го помолила да спре автобуса на спирка по желание край селския клуб. Това е на десет километра от Рязан (и на двеста метра от мястото, където е намерен трупът).
Служителите от клуба не забелязали младеж в синьо сако и девойка със зелено шалче, затова пък запомнили двама младежи в черни якета до червен Москвич с московски номер, МОГ или МОЕ.
Близнаците видели една „чужда лелка“ със зелено шалче и тъмни очила в четири и половина недалеч от клуба. Тя излязла от червен москвич, а с нея били двама „чичковци“, които носели на ръце „мотоциклетни“ якета.
— Гадини! Все пак са успели да очистят момчето — каза Грязнов след дълго мълчание. — Значи твоят Халилов не е бил в час. Тия „афгански братя“ са знаели, че на Морозов му е известно за Дубов и… за ФАУСт.
— Тогава защо не са го очистили веднага? Нали самият Ивонин е подписал командироването му в училището. Следователно той не го е подозирал.
— Да, Саша, пет пари не струва животът ни. Живеело си селското момче в тайгата, родителите му избрали чуждоземско име — демек техният ще бъде по-особен, и на ти сега…
Грязнов продължаваше да философства тъжно, а аз съпоставях фактите.
В понеделник, седемнайсети юни, ние с Мойсеев отворихме пощенската кутия на Лагини. До късна нощ седяхме в квартирата му, на сутринта Меркулов ми връчи да чета вестниците, а преди да идем във военната прокуратура, аз дадох на Клавдия, секретарката на Меркулов, да ми напише на машина поръчение за Грязнов.
— Слава, можеш ли да си спомниш кога получи от мен поръчение да издириш Халилов, Смирнов и Морозов? Имам предвид точното време.
— Пакетът дойде с куриер веднага след обяда, към два и нещо. Засега не се жалвам от слаба памет, гражданино началник. Беше запечатан с восък, „Строго секретно“, всичко както си му е редът.
На Морозов са му се обадили около един часа, преди Грязнов да научи имената на издирваните.
— Само че защо казваш „от мен“? Поръчението, в смисъла на член 127 от Наказателния кодекс, беше подписано от Гречаник.
От Гречаник! Ами да, ние с Меркулов бързахме и той каза — нека Клава препише черновата и да го даде после за подпис на Гречаник… Гречаник води следствието за взрива в метрото заедно с КГБ, те там правят шашми с доказателствата, дърпат конците на агента на ГРУ Сержик, а спецчастите са подчинени на ГРУ… Сигурен бях — почти сигурен, — Гречаник е!
Лицето на Жозеф Гречаник беше загрижено — разговаряше по телефона. Наблюдавах как играят пухкавите му устни и веждите, без изобщо да вниквам в смисъла на думите. Според мен той се опитваше да намери някакво лекарство. Във всеки случай звучеше като лекарство. Накрая остави слушалката и взе да ми обяснява, че се е появило изумително средство, произведено в ГДР, но е абсалютно (така прозвуча) невъзможно да го намериш, а пък то е великолепно и за дневна и за нощна употреба, и миризмата му е неповторима…
— За какво говориш, Жозеф?!
— Как за какво?! Лосион (прозвуча като ласион) за коса, разбира се! Укрепва корените на космите и спира оплешивяването. Много по-добър е от брилянтина и крема „Златното петле“…
Не можех да отрека, но пък и ми беше трудно да се съглася, защото през целия си съзнателен живот се оправях без подобни илачи.
Гречаник така ми досади с „ласиона“ си, че направо хванах бика за рогата:
— Слушай, Жозеф, миналия вторник си подписал по молба на Меркулов една хартийка, адресирана до криминалната милиция. Клава ти я е дала, секретарката на Меркулов…
Лицето на Гречаник изведнъж се изопна и той засъска:
— Писнало ми е от теб, Турецки! Какво искаш от мен? Сами сте го написали, сами подписвайте. Вечно ме набутваш в разни авантюри, а после аз ви сърбам грешките…
— Ей, Жозеф! Какви ги редиш? Какви грешки?!
Значи той не е чел документа! Ей богу, не го е чел!
— Защо си се лепнал за мен тогава?