Сега гледах Бирюков право в очите и мелех врели-некипели за освобождаването на населението от измета, за преобразуването на жизненото пространство и още дявол знае какво. Той не разбираше какво става. Беше разстроен от своето неразбиране. А аз мислех само за едно — да не спра, да не изляза от темпото. Пак започнах всичко отначало, вече крещях:
— Ние ще изпълним заветите на нашия устав! Ние с теб сме братя, да — братя! Никой не може да победи нашето „Афганско братство“! Ще съберем стадото и тра-та-та — край! Долу подлите мислители!
Бирюков ме гледаше като хипнотизиран. Очите му се разшириха и се втренчиха, без да мигат, в една точка.
— Ние ще взривим този свят, ще го направим на парчета, както взривихме бомбата в московското метро! Ще ги убиваме, както убихме оня предател — курсантчето от Рязан! Пистолетът до слепоочието — и край! Нож в гърба — хряс! И край на оная пикла — Ким! Тя беше срещу нашето братство! Ние ще убием всеки, който е срещу „Афганското братство“! Ще убиваме и ще грабим! Трябват ни пари! Пари — за нашата революция. Ние сме господарите на живота! Ние ще победим!
Бирюков стисна с ръце главата си и започна да я клати от едната на другата страна, брадичката му затрепери, на челото му се появиха капчици пот. Комедията отиваше към финала си.
— И ти, Вале, си боклук! — закрещях аз истерично. — Ще те гръмнат в слепоочието и край — няма те! На кого си нужен? На Сталин?! Никакво Вале не си — ти си шестак! За такъв като теб и куршумът ще им досвидее! Една бутилка по черепа ти стига!
Валето изви страшно и главата му се срути върху бюрото. През вратата нахлу Погорелов с някакъв оперативник, който държеше изваден пистолет. Замахах с ръце срещу тях, самият аз бях готов да тупна в безсъзнание.
Ако Меркулов беше видял спектакъла, който разиграх, това щяха да са последните минути от работата ми в Московската градска прокуратура. За него понятието „морален избор“ не съществуваше. Той изцяло и напълно пренасяше недопустимостта от компромис с морала в практиката на наказателното право. Не признаваше тактическите методи, основани върху използването на низките инстинкти на подследствения. И това, което извърших сега, беше безнравствено и противозаконно, но аз нямах друг изход. Защото знаех: ако намерим истинските престъпници и докажем вината им, ще спасим Кеворкян. Но за мен не това беше главното. Вторият убиец на Ким все още ходеше по земята. И целта ми — да го пипна — оправдаваше средствата.
Погорелов включи магнетофона на запис и започна да слуша Валето, без да го прекъсва. Само на два пъти, докато сменяше касетата, той се опита да спре Бирюков, но оня не му обръщаше никакво внимание. Виждаше само мен, своя „брат“. Аз му се бях посветил изцяло и незабелязано дирижирах показанията му — тази симфония от кошмари, като му задавах насочващи въпроси. Сега ми беше нужно да измъкна от този безумец информация за „Афганското братство“ и за премахването на Морозов, а сведенията за двете други убийства оставях за десерт на Погорелов…
— И не съм убивал оня мургавия в Ленинград. Аз тогава стоях в отцепление…
— Чуй ме, брат, кой е за теб най-главният войник в нашето братство? — насочвах го към нужната тема.
— Най-главният? Брат? Войник? Ами Цезар е главният. Аз приемах доброволно три пъти вместо него „закаляването на духа“. Ей това… ударите по тялото, те такова, тоягите са най-добрият учител, закалката на духа…
— Кой е той — Цезар? Как му е името, фамилията?
— Цезар си е Цезар. А фамилията му е Куркин. Валера Куркин, той ми беше първият командир там… в Афганистан. Цезар ме прие в братството, той беше командир на нашата тройка. И изпи с мен първата чаша шампанско… с моята кръв. Ние тогава се заклехме, че винаги ще бъдем заедно. Заедно ще извоюваме победата… над тези… над мислителите и стадото.
— Вале! А кой те преведе от Афганистан в Москва? Ти си работил в обслужването на самото Министерство на отбраната, преди да се уволниш.
— Цезар ме доведе. Първо него самия го взеха в академията. После той ме прехвърли в Москва. Никак не е лесно. Но той е мой брат. Той ме обича!
На мен, разбира се, ужасно ми се искаше да кажа на Бирюков, че „братлето“ му Валерий Куркин навярно е същият дръвник като самия него. И той сигурно се бори за осемдесетпроцентно унищожение на населението. Само че всяка реплика сега можеше да изпорти работата, затова аз го попитах:
— В коя академия учи Цезар?
— В академията „Дзержински“. Не тая, военноинженерната, а специалната — за разузнаването и спецчастите.