— Цезар беше ли оня път, когато се разправихте с предателя — с Морозов — в Рязан? — попитах аз и целият се стегнах вътрешно.
— Аха, беше. Той претрепа оня глупак, боклука курсант. Искаше да предаде нашето братство. Цезар разправяше — оня искал да обнародва нашия устав. Как може, уставът е секретен.
— А момичето? Какво беше това момиче, дето идва с вас в Рязан?
— Със зеленото шалче ли?
— Същата.
— Не знам. С нея не се занимава Цезар, а нашият главен.
— Кой е главният?
— Ти нали знаеш, че действаме по тройки. Главен е Малюта Скуратов, после Цезар, после аз — Валето.
— И ти нищо не знаеш за, това момиче? Коя е? От къде е? Как я наричат, къде живее?
— Не… Не знам. И не ми се полага, аз спазвам устава. Тогава и мен ще ме назначат главен — в друга тройка.
— Какво знаеш за Малюта Скуратов? Кой е той?
— Нищо не знам.
— А инжекции биха ли ти в Афганистан?
— Срещу страха? За да съм смел? Биха ми! Аз в цивилния живот бях много страхлив — факт! Много се боях от кръв, плачех, когато децата в нашия совхоз мъчеха котка или куче. Но в Афганистан не можеш да бъдеш такъв. Там са нужни смели хора. Затова ни биеха инжекциите…
— И какво? Стана ли смел след инжекциите?
— Шегуваш ли се! Разбира се!
Той ми пусна същата усмивчица, както тогава Ивонин.
— Аз постоянно тренирах. Всички норми покрих — при нас в братството, за да получиш званието „войник на доблестта и честта“, трябва да пропълзиш 36 метра за 25 секунди, да уцелиш десетката с пистолет, да поразиш мишената „в сърцето“, хвърляйки ножа.
— Ти беше ли в метрото, когато сложиха бомба във вагона? — попитах аз и зачесах нервно брадичката си.
Бирюков изхъмка и поклати глава:
— Цезар беше там… Мен не ме взеха. Там ходиха специалисти по експлозивите.
— От къде тогава знаеш, че е ваша работа, щом не си бил? — попитах, откъсвайки се от бележника, в който записвах основните факти от показанията на Валето.
— Съобщиха ни…
Бирюков се сепна, изглежда, не искаше да говори за сборищата на братството.
— Кажи, брат, къде се събирате? Имам предвид събранията на „Афганското братство“.
— Не знам точно… В някакви катакомби, под земята. Слизах на станция „Москворечие“. Там ме чакаше Цезар. Вкарваше ме в кола, слагаше ми превръзка на очите и ме возеше нанякъде. Конспирация трябва. После, когато победим, ще излезем от нелегалност. А сега трябва конспирация. Ние и в катакомбите седяхме на тъмно, за да не се виждаме един друг.
— А какво си говорехте в катакомбите? Кога Сталин ще издаде най-главната си заповед?
— Казаха — скоро! Може даже този месец.
— За какво ще е заповедта? Какво трябва да правите? Конкретно?!
— Конкретно — не знам. Ще убиваме стадото и мислителите! Ще правим революция! А конкретно ще обявят заповедта на Сталин пред всички наши тройки в навечерието! В навечерието на нашата революция!
Погледнах от упор Бирюков и креснах:
— Брат! Гледай ме в очите!
— Гледам.
— Отговаряй! Само че честно, като войник! Кога ще издаде Сталин заповед до „Афганското братство“? Отговаряй!
— Не знам! Не знам!
— Лъжеш!
— Не, не лъжа. Аз не знам. Тогава всичко ще излети във въздуха и ще дойде нашето време. Нашият час! Повече нищо не знам.
— Добре, успокой се. Вярвам ти. Кажи: на кого дадохте инкасаторската чанта с парите?
— Не му знам прякора. След „Преобреженка“ се прехвърлихме в моя москвич и изоставихме волгата им. После докарах братята до станция „Варшавска“ и Малюта отнесе куфарчето — ние прехвърлихме парите в куфарче, а инкасаторската чанта изхвърлихме по пътя — на някакъв мъж. Не видях лицето му, кълна се! Този мъж взе куфарчето и го понесе към един „Запорожец“…
— Какъв мъж? Опиши белезите му! Само не лъжи!
— Върнеше някак странно, като пиян. Друго не запомних.
— Защо реши, че е пиян?
— Клатеше се ту на едната, ту на другата страна, но някак равномерно. Странно…
— Последен въпрос. — Аз се напрегнах и забодох очи в неговите разширени сякаш от беладона зеници. — Кой уби Ким?
— Ким?! Не знам този прякор. Аз не съм го убивал! Не го познавам!
— Ти си бил в блока над „Хиляда и една стоки“ с Ивонин през нощта на 13 срещу 14 юни. И някой от вас е намушкал с нож едно момиче, Ким…