Според графика за работа със стажантите трябваше сутринта да ида със Светлана Белова в Матвеевски микрорайон и да проникна в стаята на техническия ръководител. Самият той вече лежеше в затвора и на мен ми предстоеше да поканя свидетели, за да проведа изземане на документи по всички правила на закона. За следствието това вече нямаше особено значение (копията от документите бяха на разположение на експерт-счетоводителя), но Пархоменко настояваше да демонстрирам на стажантката рутинната следствена работа. В случая — така нареченото „изземане“.
Закъснях за работа цял час. Трябваше да намеря Лана, но аз чисто и просто се страхувах да отварям вратите на кабинетите, боях се от срещата с Ким… Запътих се право към кабинета на Пархоменко.
— Леонид Василиевич, извинете за закъснението…
— Ама моля ви се, Александър Борисович, вие напоследък направо се съсипвате от работа.
По магарешката физиономия на зам.-градския прокурор се изписа донякъде приятно изражение. Защо ли е толкова любезен днес? И в този момент аз изведнъж разбрах причината за тази толкова неочаквана промяна. През полуотворената врата на „стаята за почивка“ видях Лана. Тя седеше зад малка масичка, отрупана с папки, и нещо пишеше. Пархоменко усети погледа ми:
— За да не си губи времето, поръчах на Светлана Николаевна да състави статистическа справка на прекратените дела…
Дърт курвар, помислих си злобно (макар че Пархоменко беше само на трийсет и девет години), набутал момичето при себе си, че и театър ще ми разиграва. Само това ми трябваше — заместник-главният прокурор на Москва за съперник… Значи нашето пътешествие се отлага за неопределено време — подготвянето на тази идиотска справка ще отнеме не по-малко от два дни.
— Тогава да си гледам работата, Леонид Василиевич.
— Да, да, Турецки, действайте. Сега върху нас лежи голяма отговорност…
Че като се увлече… Лана вдигна зелените си очи от книжата — в тях подскачаха насмешливи дяволчета.
— … Централният комитет възложи на прокуратурата задачата да бъде координатор на цялата правна система в страната! — не мирясваше Пархоменко. — Нашата цел е да разобличаваме всяко престъпление, злоупотреба и даже провинение. Затова главното сега е… затова нашият колектив…
Пархоменко се запъна, търсейки думата, и аз не пропуснах да се възползвам от паузата.
— Отивам да действам, Леонид Василиевич! — казах ентусиазирано и се изнизах от кабинета му.
Нямаше никакъв смисъл да ходя сам на строежа. И изобщо днес беше безсмислено да работя: най-много от всичко на света исках да спя. Затова влязох при Меркулов.
— Константин Дмитриевич, тъкмо отивам към проспект „Вернадски“ — това сега го измислих, докато стърчах пред Меркулов. — Дайте квитанцията си, ще намина към химическото чистене за вашето кожухче.
— Да не се е случило нещо, Саша?
Аз изтръпнах:
— Къде?
— Не знам къде.
— С кого?
— С теб…
— Че какво?
— Изглеждаш, сякаш току-що си излязъл от затвора…
Той дълго ровичка из джобовете си, накрая намери розовото листче и ми го подаде.
— Върви да те надуха. Глътни и един седалгин: помага… Но имам към теб една голяма молба: когато не искаш да те разпитват — това понякога се случва с нормалните хора, — така и ми кажи: „Днес не отговарям на въпроси.“ Тогава аз няма да ти ги задавам.
Защо ли излъгах за проспект „Вернадски“? Много по-просто беше да кажа, че не ставам за работа, главата ми се цепи от махмурлук. Виж, Пархоменко може да го пързаляш, дори е полезно. За него понятия като възприятие, интуиция, съмнение не съществуват. Документ, подпис, обаждане от ЦК — това са за него фактите.
— Седалгин имаш ли?
— Не…
Меркулов пак се разрови в джобовете си и измъкна полуизпразнена опаковка.