Прехвърлих се за втори път — на арбатско-покровската линия. Защо си отивам вкъщи? Нали още е само три часът следобед, имам още толкова да работя, а аз съм зацепил към дома… „Влакът отива до станция Университет“, следващата спирка е „Фрунзенска“ — обяви гъгнив глас по репродуктора. И тогава се появи решението.
Сега ще използвам служебното си положение за лични цели. Пък ако ще да ме осъдят за това по-старшите другари. И по-младшите също. Даже никой да не разбере — все едно, това е низост. Но сега ще ида в Юридическия факултет на Университета и ще кажа… Какво да кажа… Вижте, при нас, в прокуратурата, са на стаж тия и тия… И нашият отдел „Личен състав“ ми поръча, не — довери, да съставя за всеки от тях комплексна справка за… За какво? Абе какво значение има — комплексна справка и толкова… „Влакът не пътува по-нататък, моля да освободите вагоните. Станция «Университет». Влакът не отива по-нататък…“
Напразно се старах: в приемната на юридическия факултет седеше Галка Малахова, моя бивша състудентка, а сега аспирантка и секретарка на декана. Беше наше момиче, обаче глупава като патка. Сближаваше ни едно обстоятелство: с Галка ходеше (за което знаеше целият ни курс) моят приятел Боря Немировски, който сега живее в Ню Йорк и е собственик на фотостудио. Така че имахме тема за разговор. След което можех направо да кажа — дай ми сега личното дело на Белова от пети курс. Но аз все пак взех отначало папката на Николай Степанюк и даже си записах някои неща. После погледнах в бележника си и безстрастно казах:
— Светлана Николаевна Белова…
— Белова, Белова… къде се е дянала? Аха, тя стои все още на „А“.
— Защо на „А“?
— Защото по мъж е Белова.
„По мъж! Значи, не е тя!“
— Моминската й фамилия е Аралова.
От малката снимка ме гледа лицето на Лана с къса, почти момчешка прическа. Такова познато лице, отдавна познато… Бавно прелиствам страниците… Бащата — министър на комуналното стопанство на РСФСР, майката — домакиня… Сребърна медалистка от шампионата на страната по лека атлетика… Второ място по петобой в мача СССР — САЩ… Светлана Аралова!
— Турецки, какво ти стана?
— А?…
— Какво видя там? Лицето ти е като замръзнало.
— Не знаех, че Аралова учи в нашия факултет.
— Ти ей там виж — тя се е прехвърлила при нас от Института по международни отношения. В трети курс. Имала някаква тъмна история, цяла година е пропуснала. Виждаш ли, справка за академичен отпуск. Сега вече не помня, но казваха, че била болна. Или нещо от сорта.
— Още ли е омъжена за този… Белов?
— Като че ли да. Знаеш ли, тя е една такава — нежива. С никого не дружи. Зарязала е спорта. А беше толкова известна!
Така значи. Светлана Аралова. „Вечно втората.“ А вечно първа беше Ана Чуднова, ръст метър и деветдесет, жената кон, която японците дисквалифицираха от международните състезания в Токио заради явни признаци на хермафродитизъм. Майната й на тази Чуднова… Копие от студентската книжка на С. Белова — само „отличен“, с изключение на едно „не се зачита“ по физкултура. Адрес — улица „Садовски“, блок 5, апартамент 8. И телефонен номер. Запомням го за всеки случай… Заявление, написано от ръката на Лана: „Във връзка с регистрирания ми брак с гражданина Ю. М. Белов, моля да измените фамилията ми…“ Навярно Юрий. Или в краен случай Юлий. „Новият ми адрес… Телефон“. Запомням и тях.
Стоях дълго в празното фоайе на университета и равнодушно зяпах някаква фотовитрина. После влязох в една от телефонните кабини и набрах номера, който беше последен в личното й досие.
— Алоо…
Ленив глас, изнежен бих казал даже. Би трябвало да принадлежи на дама в дълъг копринен пеньоар, с мазна маска на лицето. Погледнах през стъклото на кабината — нямаше никой наоколо — и пропищях с преправен глас:
— Може ли Светлана Николаевна?
Кратко мълчание, после същият глас произнесе на срички:
— Свет-ла-на Ни-ко-ла-ев-на не жи-ве-е в та-зи квар-ти-ра.
Отбой.
Нямаше смисъл да звъня повече, дамата в пеньоара явно нямаше намерение да разговаря. Дълго кашлях, после излязох от сградата и се помъкнах към метрото.
Може би все пак Рогов е имал предвид някой друг. Прехвърлях наум всичките си познати. Нито една от жените, с които съм бил в близки отношения, не ми изглеждаше на маршалска съпруга. Не, все пак имах една авантюра на Рижкото крайбрежие с красива тридесет и пет годишна блондинка, която, кой знае защо, наричаха „генералшата“. Може пък Агаркин тогава да е бил все още генерал. И докато стърча във фоайето на станция „Университет“, отново набирам един телефон от бележника си — на светлорусата Виктория: