— Домът на маршал Агаркин ли е?
Сънен мъжки глас:
— Кво?!
Взех един душ и хванах вестника. Прочетох го от левия горен ъгъл на първата колона до десния долен на последната и не разбрах нито дума. Тогава започнах да играя сам срещу себе си шах, но не можах да направя повече от два хода. През цялото време си мислех: „Трябва да знам.“ Изведнъж се уплаших — стори ми се, че съм забравил телефона на Белови. Не, не го бях забравил. Помнех го. 291-43-58. Само че — Юрий или Юлий? Сега ще попитам: „Апалтаментът на Белови ли е? Може ли да се обади Юлий?“ А „дамата в пеньоара“ ще отвърне на приятелчето, дето не може да каже „р“, презрително… Само че всичките ми приготовления рухнаха, защото в слушалката се разнесе весело момчешко гласче:
— Семейство Белови!
Ама че дявол… Аз изломотих:
— Пливет…
— Ами привет.
— Юлик може ли?
— Днес не е идвал.
— Родителите ти вкъщи ли са? — Прекратих идиотщината си.
— Не. Отидоха на театър.
— А брат ти при Светка ли живее?
— Не. Юрка се разведе с нея. Ожени се за Наташка.
— За коя Наташка?
— Как коя? За дъщерята на Михаил Сергеевич…
— А Светка какво?
— Отде да знам.
Дъщерята на министър, знаменита спортистка, красива, силна жена, изоставена от мъжа си, заради дъщерята на някой си Михаил Сергеевич. Учила в МИМО20, после някаква болест я извадила от релсите за цяла година, прехвърлила се в Юридическия факултет. Изоставила спорта. Вместо да хойка в чужбина, ще кисне в районната прокуратура или в юридическата консултация, или още по-лошо — в нотариата.
Ами ако все пак е омъжена за Агаркин? Тогава това променя коренно нещата. Може би тя е изоставила този Белов, а той от мъка се е оженил за дъщерята на Михаил Сергеевич. Нещо в тая история не ме оставяше на мира и пораждаше тревога. Както и очакване на нещо непоправимо…
Прелиствах бележника си. Десетки имена, които в дадения случай нищо не ми говореха… Аха, ето — Мишка Голиков, самбист от института по международни отношения. Преди няколко години заедно ходехме в спортния клуб „Наука“. Сега той е аспирант в института и поддържаме предимно телефонна връзка…
— … Светка Аралова? И още как — звезда от първа величина! По-точно — от втора… Да, познавахме се, не много близки, нали знаеш — елит… Дъщеря на министър беше все пак, пък макар и най-смотания — на комуналното стопанство на РСФСР, че и после го свалиха… Между другото, аз учих в една група с нейния бъдещ благоверен Юрка Белов. Кариеристче, думи нямам! Там се завъртя една история… На нея нещо й стана, разболя се сериозно, на нервна почва. Баща й го свалиха, а Юрка едва не ревеше: оженил се за министерска щерка, мислеше, че кариерата му е в кърпа вързана… А от Светка знаеш ли при коя избяга?! При щерката на нашия нов генсек…
„Те със Светка се разведоха. Той се ожени за Наташка… Как коя? Дъщерята на Михаил Сергеевич!“ А пък аз на всичкото отгоре си мислех: някой си Михаил Сергеевич…
— Юрий ми разправяше под секрет, че Светлана искала да го убие, но после… Вместо това — Миша се засмя — взе че се омъжи за маршал Агаркин.
Сега вече знаех какво не ми даваше мира и пораждаше усещането за непоправимост. Името му беше подозрение.
15.
Секретарката на Меркулов Клава нещо не беше в настроение. Тя прекалено енергично напъха един лист в пишещата машина, измърмори в отговор на сутрешния ми поздрав: „За кого добро, за кого не“ — и започна да тропа по клавишите. Пукаше ми за нейното настроение! И изобщо за нищо не ми пукаше освен едно — да докажа на самия себе си, че Лана не е замесена. Трябваше да се избавя от подозрението.
— Клавочка, ще ви помоля да си спомните още веднъж: кой освен вас чете написаното от мен нареждане до Грязнов?
— Вие все това си знаете, Александър Борисович! Казах ви вече, че го дадох на Жозеф Алексеевич.
— Клава — прекъснах я, — опитайте се да си припомните кой би могъл да прочете тоя документ. Дори случайно. Може някой да е бил във вашата стая или вие да сте излизали и да сте оставили вратата отворена…