Меркулов боцна въздуха с глава:
— Разбира се, че ще се борим!
— Тогава предлагам следния план: да извадим една брънка, да се заловим за нея и да разнищим цялата верига. Определяме „обекта“ и започваме разработката му. Имам предвид — агентурна разработка.
— А има ли обект?
— Да.
— Кой?
— Туманов — казах аз. — Помниш ли показанията на Бирюков? Ти ги чете и слуша записа. Той казваше, че прехвърлили парите в куфарче и го предали на някакъв странен човек, който дошъл до станция „Варшавска“ със запорожец. Валето видял този мъж откъм гърба. Оня взел куфарчето от Малюта Скуратов и го понесъл към своята кола. Вървял странно, клатейки се ту на едната, ту на другата страна — като пиян… Аз самият давам на пияниците по трийсет копейки да си купят нещо за изтаврязване. Но не познавам пияници, на които да връчват четвърт милион… Знаеш ли какъв е номерът? Той ходи с протези. Оттам и впечатлението, че върви като пиян. Има и допълнителни сведения — Туманов живее в района на станцията на метрото „Варшавска“, кара запорожец, направен специално за инвалиди…
— И какво предлагаш? — сериозно ме попита Меркулов. — Искаш от мен нареждане за обиск и задържане?
— Така мислех първо, после реших, че не е правилно. Не бива да се плаши щуката, тя трябва да се лови със стръв, с примамка. Мисля да сложим ухо на телефона му. А едновременно да му лепнем и външно наблюдение. Освен това трябва по някакъв начин да му пробутаме Жуков. Той е подходяща личност: идва от Афганистан, в Москва не е бил отдавна.
— Александър Борисович, в нашата държава законът не е предвидил частни детективи — каза Меркулов и се отпусна на бръснарското кресло. Излишната твърдост, с която го каза, ясно доказваше, че Меркулов съжалява за този пропуск на закона. И добави: — Трябва да помисля.
— Какво ще мислиш? За тази операция не се изисква разрешение от прокурора, ти не носиш отговорност.
— Аз, Саша, говоря за спазване на законността, а не за отговорност.
— По конституция ние и агентурна служба нямаме, макар че цялото криминално следствие ползва услугите на доста разклонена агентурна мрежа.
— Да, но с разрешението на началника на криминалната милиция.
— Не се безпокой. Шура, дори грипава, пак ще измъкне разрешение от началника, сам знаеш…
Дойде Лившиц и започна да нанася върху бузите на Меркулов бели пенести облачета. Той затвори очи.
Търпеливо седях на свободния стол и следях в огледалото манипулациите на бръснаря над лицето на Меркулов. Когато той отвори очи, рязко го попитах:
— Е, и какво?
Меркулов се разсмя с плътния си гърлен смях:
— Добре, програмата ти се приема без поправки…
Пуснах в прореза на автомата монета от две копейки и набрах телефона на Романова.
— Меркулов се съгласи. Задвижвайте операцията по всички правила на вашата наука… Това не е заповед, Шура. Това е молба — на Костя и моя.
— Разбрах, Саша, не се тревожи. Всичко ще стане като в най-добрите лондонски къщи — каза Романова със своя спокоен и решителен глас и подсмръкна с нос. Грипът й, изглежда, се развихряше.
Оставих слушалката, без да знам как е в най-добрите лондонски къщи, но в нашите — на „Лубянка“ и на „Петровка“ — умеят да подслушват чужди телефонни разговори и да снимат със скрита камера тайни срещи.
Седях в кабинета на Грязнов и Погорелов и пушех. Спокойно, дълбоко — димях и наблюдавах припламването на тлеещото огънче. Грязнов баеше над апаратурата.
— Я да чуем какво ни е записал отделът за подслушване. Първи запис: телефонно обаждане до номер 225-23-44, сещаш ли се?
— Това е същият номер, който хванахме у Гудинас.
— Между другото, в указателя го няма.
— КГБ? Или ГРУ?
— Слушай тука, както казва нашата майка началничка.
Грязнов включи записа.
„Туманов: Двадесет и шест и шест. Добър ден, Едуард Никитич!
Неизвестен: Шест и двадесет и шест по-точно. Какво има?
Туманов: Трябва спешно да се видим. Относно плънката за празничната баница.
Неизвестен: До празника има време. Ще се справим.
Туманов: Има неприятни новини.
Неизвестен: Добре. След един час на старото място.“
Грязнов натисна копчето и спря магнетофона.
— „Двадесет и шест и шест“ — това какво е, допълнителен номер?