— Добре, веднага се връщам.
— Здравей, Вале.
— Те все едно ще ме разстрелят. В килията ми казаха, че няма начин…
— Не е истина, Вале. Аз ти го казвам. Ще живееш…
Той ще живее… Като Халилов, тримата Смирнови и още двеста войници в Голямата болница на Кабул. На Бирюков препаратът му е бил инжектиран без стабилизатор. Сега той още е в съзнание, но скоро то ще започне да му се изплъзва, ще настъпи необратима деградация на личността…
— Виж тези снимки. Познаваш ли някого?
Валето гледа напрегнато, после се отпуска:
— Това момиче беше с нас в колата, когато ходихме до Рязан. После тя се качи в автобуса и се върна след час, час и половина с Морозов. Цезар и Малюта Скуратов ги следяха. След половин час отидохме в гората. И там Цезар уби курсанта. Само че тя на снимката е по-красива, тогава беше с шалчето и косата й не се виждаше. Тя командваше всички. Даже Малюта я слушаше. Гласът й беше такъв тих и… заплашителен.
В нашите следствени органи — КГБ, МВР и прокуратурата — има специални секретни служби, така наречените „инспекции за личния състав“. Задачата им е да разследват тайно нарушенията и престъпленията, извършени от сътрудниците на тези следствени органи. И сега аз реших да си създам собствена такава служба — мой „Личен състав“, състоящ се само от един човек — моя милост. Като задача на новосъздадения орган възложих разкриването на нарушенията и престъпленията, извършени от стажантката от Юридическия факултет Светлана Николаевна Аралова-Белова, жена на маршала на Съветския съюз Агаркин и моя любовница…
Най-много от всичко на света желаех да приключа това следствие с резолюцията „делото е прекратено предвид липсата на престъпен състав в действията на заподозряната“. Но знаех, че това не може да стане. И ще трябва да поема върху себе си още един кръст — на съдията, произнасящ присъдата. От тази мисъл така ме зацепи главата, че намразих света от болка. Вървях по коридора и всяка крачка ехтеше в главата ми като удар на чук по наковалня…
През вратата на Грязновия кабинет се разнесе пронизителен вик, преминаващ във вой. Отворих и престъпих прага едва удържайки стокилограмовата си глава. Нямам право да боледувам, трябва да ми мине, опитвах се да си внуша, докато превключвах вниманието си към Грязнов.
— Нямате никакво право да го задържате! Плюя аз на съдебното решение! Вие ни проваляте дело от държавна важност! Сега ще предам слушалката на следователя от Московската градска прокуратура Турецки. Той ще ви обясни всичко, както следва!
Грязнов прикри слушалката с длан.
— Насреща е съдебният изпълнител на Черьомушкински район Кошельова. Те там арестували Жуков за неплатени детски.
— Каквооо?
Мина ми дори главоболът за миг, но веднага се възобнови, макар наистина не толкова силен. Познавах Кошельова, една кокалеста кобила с мъжка мутра. Нямаше смисъл да се спори с нея: тя беше ужасна бюрократка. А колко много са такива — стотици, хиляди…
— Здравейте, другарко Кошельова. Можете ли да ми обясните какво е станало?
— Здрасти, ако не се шегувате. Станало е, че съгласно алинея 122 от Наказателния кодекс на РСФСР злостното отклоняване на родителите от изплащане на постановените от съда средства за издръжка на непълнолетни деца се наказва с лишаване от свобода за срок до една година или принудително заселване до три години — отсече Кошельова. — Извиках днес вашия гражданин от държавна важност с призовка заради заявлението на бившата му съпруга, че той се крие повече от година, не се появява на постоянното си местожителство и не й плаща издръжката за дванайсетгодишната им дъщеря Ема. А вашият държавен деец, вместо да си признае вината и да се разкае, взе да крещи като откачен в присъствието на граждани, че всичко си е платил, и пак в присъствието на същите граждани започна да се изразява нецензурно… Вие не ме прекъсвайте, аз самата мога да прекъсна когото щете. Всеки може да си приказва какво ли не… Добре — при нас всичко е в една къща — и милицията, и съдът. Та го вкарахме в ареста на Черьомушкинското управление на милицията, където се намира и сега.
— Другарко Кошельова, сега ще се свържа с Министерството на правосъдието на РСФСР…
— Ако щете и на СССР! Свързвайте се с когото си искате. Докато не даде парите, няма да го пуснем.
— Какви пари?!
— Защо се изплашихте така? Да не мислите, че ви изнудвам за рушвет? Ха-ха-ха! Хиляда сто и четиринадесет рубли и седемдесет и три копейки — има изпълнителен лист за вашия незаменим. Като ги плати, веднага го пускам.