— Хиляда?! Че как ще ги плати, докато е в ареста?!
— Това си е негова работа. Да е мислил преди това.
— Другарко Кошельова, сега ще ви донеса парите.
— Казах, дойдат ли пари — пускаме го. Ако успеете преди седем часа, още днес ще си получите вашия безценен, злостен неплащач на издръжка.
Няколко секунди се гледахме объркано с Грязнов.
— Откъде смяташ да намериш такива пари за половин час, Саша?
— Дявол знае… Какво цвилиш?
— Не, не издържам, лицето ти… ужасно е траурно.
— Разбираш ли, нямам познати с такива пари.
— Аз бих могъл да намеря от моите клиенти, но те не си държат паричките вкъщи — пазят си ги в спестовните каси и в скривалища, щото се боят да не им прибере стопанската нетрудовите доходи… А времето ни е кът.
— Можеш ли да ми осигуриш кола. Имам една идея…
Ирка Флоровска веднъж ми беше казала, че открила в антресола старите ми книги. Моят покоен баща ги наследил от дядо ми. Един познат антиквар от книжарницата в Стария Арбат ме уверяваше, че струват луди пари. Антикварната книжарница беше на две минути пеша от моята стара квартира. Трябва да успея…
Поне пет минути безнадеждно натисках звънеца — в жилището нямаше никой. Това беше съвсем неочаквана издънка. В бившата ми резиденция винаги се моткаха из кухнята поне три-четири бабички. Излязох на улицата и обиколих къщата откъм двора. Някога — когато трябваше да се измъкна незабелязано — излизах от прозорчето в коридора върху покрива на съседната къща. Сега имах обратната задача. Но подобна операция посред бял ден ме заплашваше с фатални последици. Можеха просто да ме приберат за опит да извърша жилищна кражба. Тези опасения успяха да ме спрат точно пет секунди. Качих се по „черната“ стълба на тавана, излязох на покрива и като внимавах да не се подхлъзна по стръмния скат, се добрах до стената на „моя“ дом. Паянтовото прозорче лесно подаде под ръката ми…
Ирка не беше сменяла секрета на стаята си, знаех как да го отворя без ключ — с дръжката на една лъжичка, която намерих в кухненската мивка сред купища мръсна посуда.
Събух кецовете си, вдигнах се на ръце, отблъснах се с крак от пианото и се намърдах в антресола. Веднага видях вързопчето с бащините ми книги, старателно завързани от Ирина. Под канапа стърчеше бележка с надпис „Книги на Саша“. Измъкнах връзката изпод купчина стари ноти, тупнах я, вдигайки облак прах и… видях Ирина. Тя стоеше в стаята и гледаше нагоре, без ни най-малко да се удивлява на странното ми местоположение. Котешките й очи се смееха и сияеха като пламъче на газова горелка. Изведнъж съвсем ми се отщя да ходя при антикваря, да подсигурявам Жуков в афганистанското посолство и изобщо да се занимавам с каквото и да е, освен едно. Прииска ми се да остана в тази стая със старото пиано на леля Клава, да седя на тясното Иринино диванче и да я гледам в очите. Хвърлих книгите на пода, пльоснах се не особено сръчно долу и аз, притеснен от съмнително чистите си чорапи.
— Извинявай, Ириша, за разбиването на твоята стая…
— … с помощта на чаена лъжичка! — засмя се тя.
Хванах ръката й и я придърпах към себе си.
— Какъв идиот съм, през цялото време съм бил идиот…
Целувах послушните й и неопитни устни и все по-здраво притисках тъничкото й тяло към себе си. Никога, ама никога не бях изпитвал такова неочаквано щастие както сега, докато стоях по чорапи в тази овехтяла стая, където живях някога шест години и където сега живееше Ирка, която беззаветно ме беше обичала през целия си живот…
— Трябва… да вървиш… Саша — едва чуто каза тя и ме прегърна през врата. — Не искам… да си ходиш… но трябва… знам.
— Разбираш ли, нуждаем се от пари. Получи се ужасно глупава история — проваляме сериозна операция.
— „Фауст“! Ти беше казал, че вашата операция се нарича „Фауст“.
— Меркулов я нарече така. Но такава операция изобщо няма — говорех аз, докато си връзвах кецовете. — Ела с мен при антикваря, ако имаш време.
Ирина винаги имаше време за мен.
— Знаеш ли какво значи Фауст на немски? — попита Ирка, слизайки леко по стълбището. — Просто юмрук. При това на немски юмрук е в женски род. Постоянно бърках склонението на този юмрук в училище. Някак бяхме свикнали, че е мъж. Имам предвид Гьотевия Фауст. И въобще не можех да превключа. Даже ми беше смешно — да наречеш мъж с име в женски род…