— Ето, вземи два наведнъж…
— Благодаря много… Костя, извинявай, днес хич ме няма.
— Изпий едно двойно кафе, само че не веднага — след около час…
След два часа се върнах и победоносно тръснах пред Меркулов оформените по всички правила документи, с които можеше да получи от касата на химическото 373 рубли.
— Тия да не са мръднали?
— Донякъде, да.
— Че аз го купих на старо от един съсед за триста!
— Я не ги мисли! Те са пробутали твоето кожухче на някого поне за шест стотачки.
— Но нали това е от джоба на държавата…
— Константин Дмитриевич, щом държавата не може да гарантира опазването на личната собственост…
— Добре, добре. Стига дрънка. Благодаря ти… А, Саша, току-що ме посети полковник Балакирев от комитета. Неговият отдел се занимава по тяхна линия с експлозията в метрото и по оперативен път те са нацелили тоя „Фауст“. В Ереван действа нелегалната организация НОПА — Националноосвободителна партия на Армения. Ръководи я Фауст Агопович Кеворкян. Май че е цирков артист…
— Е, браво. Щом са го разкрили… Мен какво ми пука? Фауст, значи…
— Арменците обичат да дават на децата си имена от класическата литература: Хамлет, Изолда…
— А къде изчезна „терористът“ Святов? Името му не пасва ли на кагебистите? Интересно, що за „оперативен път“ е тоя, по който са попаднали на… Как го каза — КНОПА?
— Не се прави на клоун, Саша. Ако се съди по бюлетините на МВР, това е същата група, която е организирала инциденти по време на ноемврийските митинги в Ереван.
— Даде, знам. Палели кошчетата за боклук. И ги арестуваха за хулиганство.
— Виждам, че тази версия не ти харесва.
— Защо да не ми харесва? Удобна версия.
Опитвах се да убедя Меркулов, а по-точно самия себе си, че това дело не ме засяга. Но пред очите ми изплува страшната картина — десетки овъглени тела… Обаче с КГБ не се спори. Те от нищо престъпление ще ти скалъпят.
— Какво си мърмориш? Още ли те тормози професионалната амбиция? Саша, ако реалността е такава…
— Като не можем нещо, тогава викаме „реалността“. Извинявай, Костя, че те прекъснах.
— Нищо. — Меркулов се замисли. После се плесна по челото: — Ей, ама аз съвсем забравих — в твоя кабинет те чака една висока… Белова.
Излязох от стаята на Меркулов преднамерено бавно. Метнала крак върху крак, Лана четеше списание „Социалистическа законност“.
— Искам да ви помоля нещо, Александър. Бихте ли проверили тази справка, преди да я покажа на шефа? Може нещо да съм объркала.
Веднага видях, че всичко е наред. Само не разбирах как се е справила толкова бързо.
— Май ви е зле? — попита тя.
— Ами, нищо ми няма — не съвсем уверено отвърнах аз и без да искам, мярнах отражението си в стъклото на шкафа.
— Хайде да обядваме заедно — предложих неочаквано и за самия мен, — а после ще идем в Матвеевско… Ако за вас няма да е късно.
— Обичам късните разходки — отвърна тя. Не разбрах дали на шега, или пък сериозно…
В ресторант „Варшава“ нямаше много хора. Изобщо не ми се ядеше, затова се втренчих в менюто, без да мога даже да прочета имената на ястията.
— Знаеш ли, Александър, аз искам сладолед…
Ама разбира се, че ще е сладолед! Дори не забелязах как Лана мина на „ти“. Пихме горещо, ароматно кафе и близахме сладолед, като си разменяхме нищо незначещи фрази. Но аз виждах интерес в нейните зелени очи, около които се събираха едва забележими бръчици, когато се усмихваше. На колко години ли е? Двадесет и пет? Двадесет и шест? И изобщо какво знам за нея? Ето, тя сложи загорялата си ръка върху масата и аз видях тъничка бяла лентичка на безименния й пръст — може би от венчална халка?
Някаква лекота избута всичките ми сутрешни съмнения и последиците от махмурлука. Когато мълчахме, безмълвието не тегнеше, говорехме ли, аз намирах — или поне така ми се струваше — нужните думи и точната интонация. Бях напълно доволен от себе си…
В Матвеевско пристигнахме чак в четири часа. Надявах се за час-два да се оправим с проклетото изземване. Обаче не. Канцеларията на техническите ръководители се намираше в олющено фургонче, заседнало унило насред строителната площадка. Работниците си бяха отишли и освен пазача наоколо нямаше жива душа. До най-близкия блок газихме из прахта петнайсет минути. Накрая успях да пипна двама свидетели — подпийналата портиерка и самия домоуправител.