И ние ясно чухме гласа на Женя Жуков:
— Добър ден, Малюта! Двадесет и шест и шест.
— Какво има? Кой сте вие?
— Забрави да кажеш отговора.
Дълго мълчание. А може само да ни се е сторило. И накрая:
— Шест и двадесет и шест.
— По-точно… Не се плаши. Фамилията ми е Жуков, вече го чу от предишния оратор…
Гласовете на Жуков и Троян се разтвориха в шума и пак изплуваха след две минути:
— Той заповяда да ти помогна с транспорта… Имал си проблеми. Знам. А пък аз имам наряд. Утре ще получа от ЗИЛ колона камиони.
— Така…
— И мога да ти отстъпя два. Временно. Защо мълчиш, Малюта?
— Трябва да вървя. Нямам време за разговор. Хайде да се срещнем утре. Тогава ще се освободя по-рано. Шефът заминава на вилата си. Можем да се срещнем в седем в Манежа. Сега там има изложба на Глазунов. Народът се тълпи, удобно е. Значи там ще се срещнем, във фоайето в деветнайсет нула нула.
Жуков напусна посолството заедно със „своите“ — началника на Първи спецотдел и още двама членове на колегиума на министерството. После се сбогува с колегите си, озърна се настрани — дали не го бройкат — и се шмугна в нашия „телевизионен“ фургон…
Късно вечерта тримата седяхме в този подслушвателен „център“ на колела и дъвчехме доста вкусни пирожки с ориз и яйца (доставяше ги в неограничено количество срещу „любовта“ на Грязнов новата му изгора — завеждаща производството в някаква фабрика кухня). Замезвахме след пресушаването на бутилка „Пшенична“, която Грязнов беше прекупил с надценка от един „пешеходец“ от дивизиона за проследяване.
Жуков анализираше разговора си с Троян:
— Разбирате ли, момчета, стори ми се, че той не ми повярва. По-точно направи се, че вярва, но заподозря, че го работя. И няма начин да не започне да ме опипва. Вероятно ще телефонира в Кабул — да препровери думите ми. Ще направи справчици при „братята“, при моите дейци в управлението и в министерството… С една дума, ще поразпита.
— Не бързай да се панираш — прекъсна го Грязнов. — Може да ти се е сторило, че те е заподозрян.
— Не ми се е сторило.
— Какво тогава? Отменяме ли операцията? Имам предвид внедряването на Женя в бандата? — попитах аз Грязнов, като хвърлих бърз поглед към Жуков.
— Разбираш ли, Саша, няма значение — каза Жуков и отхапа половин пирожка — дали ми е повярвал или не… Аз не съм оставял следи и срещу мен няма никакъв компромат нито в Кабул, нито в Москва. За копоите не бих работил, след като са ме изритали от криминалната, напротив, имам им зъб… А в „братството“ просто ме е приела първичната организация — мисля, че те са преписали структурата си от КПСС… Малюта не може да разбере дали влизам в „Афганското братство“, докато Серий не се върне в Кабул.
— Той кога се връща? — попита Грязнов.
— Казаха — не по-рано от петък.
— Значи имаме още едно денонощие. Даже повече…
— Всичко може да се случи. Ами ако този Серий изведнъж се върне? Или позвъни отнякъде в Москва. Внедряването ти, Женя, си е опасна игра! — резюмирах аз. — Ще вземат да те отвлекат извън града и да те пречукат…
— Че има ли нещо безопасно в живота? Вече и да преспиш с непозната мацка си е риск — разсмя се Жуков.
Грязнов изцеди бутилката в картонените чашки.
— Стига си чесахте езиците! Работата трябва да се свърши… И да останеш жив. Което зависи от това, дали Троян прави връзка между ареста на Валето и появата на Жуков на хоризонта. Това е въпросът!
Той погледна Жуков и попита:
— И тъй, Евгений Иванович, ще рискуваме ли като едно време, пък да става каквото ще, а?
Евгений Иванович уверено тръсна къдрите си и като вдигна глава, глътна на един дъх останките от водката.
Обърнах се към Грязнов:
— Слава, в наш интерес е да получим до утре разработката на този Троян. Трябва да я имаме, преди да пратим Женя в лагера на врага. Ще я направиш ли?