Грязнов мълчаливо кимна.
— Ириша, нали не спиш? Реших да ти звънна, просто така.
— Успя ли?
— Къде?
— С парите.
— Да, успях. Какво ще правиш в събота?
— Отиваме на фестивала в „Лужники“ с Льоля и Лидочка Меркулови. А после нищо…
— Звънни ми, когато се освободиш.
— Само не изключвай телефона — смее се Ирина — и поздрави Фауст…
„Само не изключвай телефона“… Бунин дойде сутринта: „Телефонът ти не работи.“ Някой му телефонирал и казал, че телефонът на Турецки не работи. Но нали аз включих телефона още през нощта, щом дотича Ирка… Когато Лана дойде при мен, издърпах кабела. Винаги правех така, когато тя беше при мен. И те не са знаели, че отново съм пъхнал щепсела в контакта! Но им е било известно, че съм откачил телефона! Тогава казах на Лана: „Утре в дванайсет се събираме в прокуратурата“… Значи е тя… Пак тя… Нима е искала да ме убие заедно с Ваня Бунин? Но може и да не е знаела, че те искат да ни унищожат и двамата? Просто е изпълнила волята им: съобщила е, че в дванайсет отиваме в прокуратурата, и толкова. Много ми се искаше да повярвам на тая версия, но не можех. Бях сигурен, че тя е планирала тази акция заедно с тях, нали единствена знаеше, че телефонът ми не работи. По-точно мислела е, че не работи.
Ама и Ирка е една смешна… „Поздрави Фауст.“ Фауст на немски е юмрук. От женски род. А ние бяхме привикнали да мислим, че Фауст е мъж… Ние бяхме свикнали… Люда Корабелникова: „Струва ми се, че беше хомосексуалист“… Ляля Истомина: „Като че ли беше педи“… Ами ако въобще не е бил нито педи, нито мъж?! Казвахме — вторият убиец. Твърдяхме — двама мъже в черни якета позвънили в квартирата на Лагина. Единият държал чадър. „Нима тогава е валяло?“ Люда Корабелникова: „Да, много силно валеше.“ Тогава аз погледнах часовника си — Лана попита колко е часът — беше два и нещо. Чух как дъждът заплющя по листата и колите на кръстовището започнаха да свирят с гуми по мокрия асфалт. Може би на „Ленински проспект“ дъждът е завалял по-рано?
Не бях предполагал, че метеорологическата служба работи с такава точност.
— В района на Голяма Москва през нощта на 13 срещу 14 юни 1985 година са отбелязани валежи от 23 часа и 50 минути до 0 часа и 25 минути, и после — от седем сутринта — непрекъснат дъжд през…
— Сигурни ли сте, че около два — два и нещо през нощта на „Фрунзенска крайбрежна“ не е валяло?
— Повтарям: в интервала от 0 часа и 25 минути до седем сутринта в Москва не са зафиксирани валежи…
Може би те все пак грешат, помислих с тъжна надежда и усетих как лепкавите пипалца на страха сграбчват сърцето ми…
Загасих светлината и останах неподвижно в креслото със затворени очи. Трябваше да си спомня. Трябваше да си спомня всичко, както си беше… Не го исках, боях се, че с този спомен животът ми ще бъде непоносим. Но бях длъжен да го направя: „Ким, аз ще го пипна“… Длъжен съм да си спомня…
… Тогава се събудих от непонятен звук. И помислих, че ми се е присънил, защото беше много познат, звук, който не можеше да възникне наяве. Лана беше до мен, а зад прозореца шумеше дъждът. Лана попита шепнешком: „Колко е часът?“ Не, не: „Кое време е?“ Аз мислех, че е дванайсет часът, струваше ми се, че съм спал съвсем малко. И когато светнах, бях удивен: стенният часовник показваше, че минава два.
Сега знаех какъв е бил тоя звук — трак-трак-трак… трак-трак-трак. Ако превъртиш с пръст стрелките на часовника… Тя си е подготвяла алиби: „Върнах се вкъщи около три през нощта. При необходимост този факт може да бъде потвърден.“ После тя се облече, а аз отново заспах и не чух как е излязла. Насън спорех с някого, разбирах, че е сън, но не можех да се събудя.
В деня, когато се върнах от Кабул, тя си тръгна от мен и аз чух през стената на съседната квартира звуците на химна по радиото в полунощ. Тогава се опитах да си спомня кога е било пак така — Лана си тръгна и свиреха химна. Сега знаех, че е било през нощта, когато е била убита Ким…
Запалих лампата и извадих от чантата си фоторобота на втория убиец. Взех жълт флумастер, с какъвто подчертават нужния текст в учебниците, и несръчно нахвърлях женска прическа. Пищен бретон — от челото до веждите, закрих с „коса“ ушите, дълги кичури почти до раменете… „Ние свикнахме да мислим, че това е мъж.“ Намерих зелен молив, лекичко оцветих очите и нарисувах над косата малка зелена панделка…
17.
На сутринта при мен дойде Меркулов: