— Саша, вчера, докато те нямаше, донесоха превода от литовски на оня дневник. Прегледах го, според мен е пълна абракадабра! Мисли на безумец, уморителни за нормалния мозък. Впрочем вземи го и виж сам, може нещо да забележиш. Аз тръгвам — днес ми е „утрото на помешчика“, записали са се за прием цяла тълпа жалващи се.
Той стисна рамото ми със силните си пръсти и се отдалечи. Не направих опит да го спра, за да докладвам на началството до какви изводи е стигнала моята инспекция „Личен състав“ при разследването на Аралова-Белова-Агаркина. В главата ми сега бродеха мисли, които напълно можеха да се родят у Гудинас или Ивонин — искаше ми се да изтрия от лицето на земята половината обкръжаващо ме човечество. Но не ми се щеше Костя да каже: „Саша, имаш всички признаци на параноята“…
Оставих дневника — така и така нищо не разбирах, беше написан на литовски — и развързах сивите шнурчета на папката, където се намираха листовете с превода. Колкото по-нататък преглеждах, толкова по-ясно ставаше: това не бе дневник в пълния смисъл на думата. Това беше безумният монолог на един безумен човек…
„… Светът очаква новия потоп, могъщ, зверски, сто пъти по-очистителен от първия! Новият потоп скоро ще настъпи — утре, вдругиден! Ние сме новите центуриони на този потоп! Ние ще го извършим! Ние сме не само братя — ние сме синове на новия потоп на Новата ера! Ние ще запалим факела и огънят ще погълне стария свят. За какво издигаме ние нашия нов чертог? Старото здание е несъвършено — то е пълно с плъхове, змии, мравки. Няма смисъл да се живее в този свят от нужда, вражда, лъжа… Ние — братята, ние — героите, ние — личностите, ние… Ще унищожим робството за един ден, за един час, за една секунда… А робството на земята се е просмукало в порите на потта и кръвта на човечеството, то ускорява злото стократно, не оставя време за размисъл: или ще изпълниш заповедта, или ще идеш в преизподнята! И след революцията, когато унищожим стадото и мислителите, ние ще кажем на оцелелите истината: МРАКОБЕСИЕТО СВЪРШИ, НИЕ ПОБЕДИХМЕ, СВЕТЪТ Е ПРЕКРАСЕН!…“
По-нататък като че ли имаше стихове:
В същия дух следваха трийсет страници…
Но аз не бях съгласен с Меркулов, че това е безсмислица. Улових някаква последователност в текста. В това безумие си имаше логика, макар и откачена. Меркулов беше далеч от безумието, но аз самият тази сутрин бях на ръба.
Гудинас е знаел нещо, няма начин. Той не е бил редник в братството. Значи възможно е да е бил наясно как ще унищожават човечеството… Ненапразно е написал съкровеното: „Ние — братята, ние — героите, ние — личностите, ние… ще унищожим робството за ден, за час, за една секунда.“ Мисля, че той е имал предвид експлозия, взрив с огромна сила… Което всъщност не е особено откритие, нали затова трупаха експлозив и им трябваше транспорт на тия типове: Тамерлан и Малюта…
Друг беше въпросът: за къде и за кога са го набелязали?
Дневникът не даваше отговор. Но аз все пак изчетох докрай това бълнуване и тъкмо се готвех да го анализирам по-внимателно, когато в кабинета ми се появи Грязнов.
Слава винаги започва разговора с въпрос, дали защото е свикнал с „разпитната“ форма, или се старае да внуши част от своите фантазии на другите — самият той ги има в излишък.
И сега, след като се появи в прокуратурата, той започна замислено:
— Саша, спомняш ли си какво си закусвал тая сутрин?… Не ме гледай така. По-голямата част от човечеството на следващия ден вече не помни какво е закусвало или обядвало. А аз ще помня тази закуска винаги! С кого мислиш, че закусвах?
— Изчезни.
— Закусвах сутринта в кафе „Прага“. Сервираха ми шницел по министерски, а на моята дама — разкошен омлет с кашкавал. После — пасти: Наполеон и еклер, и турско кафе.
— Грязнов да не си откачил?
— Още не.
— Намерил си тема за разговор…
— Сътрапезничката ми беше облечена в бяла блузка с дантели и черна пола. Освен това е красива, просто много красива. Само че аз бих искал един човек да лапне по нея. Защото както стана ясно, тя го обича.