— И бързо трябва да действаме — отвърнах аз. — Я дай по-едър план.
Джини кимна. Изображението се промени — сега гледахме отгоре. И отново видяхме многобройни тълпи, изпълващи замъка. Винаги ли са толкова възбудени? Сигурно не. Фокусирахме кристала на една група демони. Сред тях нямаше два еднакви — суетата е присъща на Ада. Цялото тяло на един бе покрито с игли и шипове, друг бе динозавър с пипала, трети — мърляв и разрошен шишко, чиито зърна на гърдите представляваха озъбени човешки главички. Крилата свиня, непрекъснато променящо очертанията си мръсно петно, гол мъж със змия вместо фалос, демон с лице на корема си, джудже върху тънички, страшно дълги за тялото му крака. И други, чиито вид е почти невъзможно да се опише… Направи ми впечатление, че повечето бяха въоръжени. Изглежда не познаваха огнестрелното оръжие. Но и средновековното може да докара немалко бели.
Променяйки настройката, наблюдавахме и други групи. Навсякъде цареше неправдоподобен безпорядък — нито дисциплина, нито поне взаимно уважение. Мятаха се като кокошки с отрязани глави. Всеки крещеше нещо, тичаха насам-натам, сблъскваха се и веднага започваха бой. Но непрекъснато някъде отвътре пристигаше оръжие, все по-често гротескни същества излитаха във въздуха и правеха кръгове.
— Вдигната е тревога. Прекрасно — рекох. — Бийте, барабани…
— Не мисля, че те знаят какво ще става — прекъсна ме Джини с нисък напрегнат глас. — Там, откъдето дойдохме, не е поставена никаква охрана. Нима Врагът не им е съобщил за нас?
— Май той избягва да се намесва лично. Както Лобачевски и вероятно по същите причини. Само може да изпрати някоя дребна риба да наблюдава. Освен това ние успяхме да дойдем навреме.
— Имай предвид също, че дяволските изчадия винаги са били много тъпи — рече Джини. — На злото не са присъщи ум и съзидателни способности. Предупредили са ги, че се очаква нападение — и виж каква суматоха се е вдигнала!
— Не ги подценявай обаче — отвърнах аз. — Идиотът също може да причини смърт.
Замислих се.
— Ето какво ще направим, ако си съгласна. Отиваме направо там. Няма да можем да се скрием тъй, че да не ни видят, затова ще се наложи да действаме бързо. Тук пространството е почти като нормалното, метлите работят добре. Макар че… няма да успеем да се спуснем направо в двора, ще ни попречат. Виждаш ли онзи дворец — предполагам, че това чудовище представлява дворец… отляво, фасадата с колони като черва. Сигурно е на някоя голяма клечка. Логично ли е? В последния момент завиваме и се втурваме към истинската си цел. Ти влизаш вътре, установяваш параестествена защита и подготвяш вълшебството на завръщането. А аз ще пазя двора. Когато се появи Вал, ти ще пронижеш със сабята си похитителя и и я вземаш. Става ли?
— Да. Ох, Стийв — по бузите и бавно се стичаха сълзи. — Обичам те!
Целунахме се за последен път там, в небето на Ада, а сетне се хвърлихме в атака.
Въздухът фучеше, прорязван от метлите ни, насреща ни се носеше мрачната крепост на Ада. Чух вика на Сварталф — вик на предизвикателство, и му отговорих. Не се страхувах. Разкарайте се, легиони на мрака, ние идваме да вземем дъщеря си!!
Забелязаха ни — грачене, квакане, вой, а отдолу воплите на другите. Във въздуха се стрелкаха крилати демони, ставаха все повече и скоро ятата им скриха черните звезди. Пляскаха стотици крила. Но оскъдният им ум не можеше да съобрази какво да правят по-на-татък. Ние приближавахме — стените на замъка ставаха все по-големи, те бяха нещо като граница и ние я пресякохме.
Джини изразходваше всичките си сили да отблъсква техните магии. Пръскайки сини искри, по защитното ни поле удари мълния. Трясна гръм, замириса на сяра, облаци смъртоносен газ се издигнаха, обвиха ни плътно и се разсеяха. Не виждах и не чувах нищо, но ни най-малко не се съмнявах, че върху нас като дъжд се сипеха проклятия и заклинания и че наоколо ни се въртяха призраци и привидения — ту страшни, ту изкусителни. Всичко това бе отблъснато от защитата на Джини.
Тя обаче бе на края на силите си. С крайчеца на окото си мернах бледото й измъчено лице, челото и бузите й бяха облени с пот, косите й бяха залепнали. Устните й непрестанно шепнеха заклинания. С едната си ръка държеше вълшебната пръчка, а с другата правеше движения. На предната седалка се мяташе Сварталф — пилотираше Бойаи. Още няколко минути и те просто няма да издържат.
Магията обаче извърши нужното, не можеха да ни стигнат. Атакуващите изчадия вероятно в края на краищата го разбраха, спряха нападението си. Но над нас стремително пикираше орел с размерите на кон и с крокодилска глава.