Измъкнах сабята, надигнах се на стремената, закрещях: „Няма да го бъде!“ и ударих. В сабята се пробуди предишната й сила. Улучих го, и то така, че едва не си изкълчих рамото. От отсеченото крило плисна кръв, дяволът зави и падна долу като камък.
Около дясната ми ръка се обви змия с крила на прилеп. Не успя да ме ухапе — с лявата си ръка я стиснах за врата. Аз съм вълк дори когато съм човек. Отхапах й главата! Тъкмо навреме — едва успях да разсека нападащия Джини скат. Изфучахме по-нататък, аз се огледах назад: скатът падаше, а от корема му се сипеха вътрешностите му. После се опита да ни хване крилато куче. Наръгах го със сабята.
Завиха тръби. Ятото отстъпи, пляскайки с криле, грачейки, изпускайки остра воня. Настана обичайната за тях бъркотия. Стратегията ни имаше успех. Всички — и летящи, и нелетящи — отстъпиха, за да защитават двореца.
Както бяхме намислили, прелетяхме още стотина метра вътре в границите на замъка. Дворецът вече не можеше да се види — дяволите съвсем го скриваха с телата и крилата си. Вдигнах сабята си, давайки сигнал. Завихме надясно и полетяхме надолу, въздухът свистеше покрай нас. Отдолу се надигна буря от крясъци.
Приземихме се с трясък насред заобиколен със стени двор, над него надвисваха върховете на кули. В мрака силуетът на „параклиса“ приличаше на купчина камъни. Скочих от седлото, втурнах се към вратата и натиснах дръжката. Вратата се отвори със скърцане и ние влязохме.
Сградата се състоеше от една-единствена стая, празна, само с олтар по средата. Влажни каменни стени. Помещението не беше голямо, отворено отгоре, закриваше го непрогледната сянка на кулите. Над олтара — Ръка на славата, от която се лееше слаба синкава светлина. На пода бе начертана фигура — същата, която използвахме и ние за прехвърлянето. И олтарът бе същият.
Сърцето ми глухо удари и спря.
— Вал! — изхлипах.
Мъчейки се да ме спре, Джини увисна на ръката ми. Нямаше да успее, ако Сварталф не се беше хвърлил под краката ми.
— Стой! — Джини се задъхваше. — Не мърдай! Това е копието!
Поех въздух, давейки се. Но как да понеса гледката на детското креватче, което стоеше пред олтара?! Златните къдрици и безсмислените очи? Страшно бе да гледаш това поредно безчувствено, полуживо същество — обменна маса. Защото всъщност това беше домашен прах, съдържанието на Сварталфовото сандъче, утайка от кафе, употребявани салфетки и хартии, тенекиени кутии с надпис „Супа на Кямпбел“…
В двора нахлу кипящ поток от дяволи. Прескачаха стените, извираха през вратите. Затръшнах вратата на къщата и спуснах резето — то бе сигурно, здраво. Може би ще ни помогне да издържим няколко минути… Колко ли време ще ни е необходимо? Опитах се да си представя какво е станало. Похитителят безспорно бе малоумен дори според критериите на Ада. Той е чул проклятието на Мармидон. Сигурно много демони са го чули, но никой не е виждал възможност да се възползва от него. Само той е забелязал уязвимото място.
— Аха! — рекъл си е и е хукнал да гони слава. Не се е посъветвал с малцината демони, способни да мислят. Те биха могли да го разубедят. Постъпката му прекъсва връзката между Ада и Църквата на йоанитите. По този начин целият план на Врага за унищожаване на религията и обществото е заплашен с провал. А той го е разработвал от момента, когато е успял да заблуди първите привърженици на йоанизма.
Поради тъпоумието си тази твар не е могла да разбере как да реши проблема с импулса и количеството движение на прехвърляното тяло. Обменната маса практически би трябвало да е подобна по строеж на оригинала — демонът не е виждал друг начин (а самият той може безпрепятствено да преминава от една вселена в друга). Тогава изработва план: ще се появи в къщата ни, ще види как изглежда Валерия (през това време тя спи), ще се върне тук, ще създаде нейно копие и отново ще отиде да вземе дъщеря ни. За първата част на плана са му били необходими само няколко секунди, но Сварталф вече е предупреден. Самото отвличане би трябвало също да стане бързо, ала котаракът е бил нащрек и се е нахвърлил върху него.
В същия миг (ако понятието едновременност изобщо има смисъл за различните вселени) започнал боят, в който Сварталф с цената на кръвта си се мъчи да защити Валерия. Гърлото ми се сви, наведох се към котарака.
— Всички ние закъсняхме освен тебе — пошепнах му и безкрайно нежно го погладих по копринената глава. Той мръдна уши с досада. При сегашните обстоятелства нямаше желание да се поддава на сантименталност. Впрочем, и ушите си споделяше с Бойаи.
Джини начерта около стените нова фигура, издигайки защита срещу магиите на демоните. Не биваше ни най-малко да повредим олтара, магьосническия знак на пода или нещо друго. Те са необходими за връщането на демона. Ако те не са повредени, докато той е в нашия Космос, ще бъде нужно само да се произнесе заклинание. Също както другите символи и олтарът в лабораторията на Грисуълд са необходими за нашето връщане. Тъй да се каже — спасително въже. Един Бог знае какво ще стане, ако похитителят открие, че не може да се върне. Та в ръцете му е дъщеря ни… Оставяйки копието, той вече е напуснал дома ни. Това е ясно. Но и понятие си нямаме как точно ще стане връщането му и къде се намира сега. Ако направим някаква грешка, Врагът ще получи шанс да осъществи плана си.