Шумът отвън се засилваше — тропане, удари, звън, вой, грухтене, стонове, крясъци, плясък, съскане, лай, мучене. Вратата се разтресе. Удряха по нея с юмруци, с крака и копита. Време бе да се превърна във вълк. Свалих акваланга и горните си дрехи. Оставих само якето на Барни, като го омотах около лявата си ръка.
Тракайки със зъби, през стената се появи двуметрова паст. Изкрещях. Сварталф засъска. Джини грабна вълшебната пръчка и извика заклинание за изгонване на демони. Пастта изчезна, но оставаше опасността, че пак ще се появи.
Необходимо бе Джини да установи сигурна защита срещу проникващите през стената демони. Едва след това можеше да започне вълшебството на прехвърлянето. Този обред не биваше да се прекъсва поне докато между този „параклис“ и лабораторията на Земята не се образува макар и слабо поле. Иначе вълшебството ще се окаже безполезно. След като установи първоначалния контакт, Джини можеше, без да бърза, да създаде такъв баланс, че да се прехвърлим обратно. Но сега и дума не можеше да става за „без да бърза“. Така че защитата й действаше слабо и бавно.
Глъчката отвън малко поутихна. Чух, че някой излая команда, после се разнесоха глухи удари, плачливи вопли — изглежда подтикваха обсаждащите с тояги. Ударите по вратата зачестиха — блъскаха с всичка сила с таран. Тя се разтресе.
Застанах отстрани. При третия удар вратата изхвръкна от пантите си. Първият дявол изпусна гредата, с която удряше, и се изтъркаля вътре. Малко приличаше на гигантска хлебарка. С един бърз удар го разсякох наполовина. Вече разполовен, той продължаваше да удря с крайници и се опитваше да ни достигне с ноктите си. С едната си лапа събори следващия — същество с огромни еленови рога. Използвах неочакваната помощ и довърших падналия. Демоните изтеглиха гредата, препречила входа, но телата на убитите продължаваха да им пречат. Мракът още повече се сгъсти — толкова плътна бе тълпата пред вратата. Шумът отслабна, но продължаваше все така отвратително да вони.
Напред се изстъпи демонът, подобен на горила с човешки нозе. Въртеше брадва с неговите размери. Удари, сякаш сечеше дърва. Заех каратистка стойка и избегнах удара. Брадвата се стовари върху камъните, разхвърчаха се отломъци. Сабята ми запя — брадвата падна. Бях отрязъл пръстите на горилата. Демонът зави от болка и се хвърли към мен, с трясък се пльосна върху камъните, а аз го рязнах по ахилесовото сухожилие. Не го доубих, защото мъчейки се да изпълзи, той пречеше на останалите. Кръвта гръмко пулсираше в ушите ми.
След него налетя същество, въоръжено с щит и меч. Две или три минути ние си разменяхме удари. Той бе добър боец. Някои удари парирах, а други приемах с лявата си ръка с омотаното яке. То вече бе изпонарязано. Щитът ми пречеше да достигна воина. Звънтенето на метала заглушаваше лудешките викове отвън. В мрака летяха искри. Той настъпваше, вече се задъхвах. После се досетих: изчаках да замахне отгоре и клекнах. За малко не го достигнах. Грабнах брадвата с лявата си ръка, промуших я между краката му и я дръпнах. Той падна, вратът му остана незащитен и аз ударих по него.
Скочих и хвърлих брадвата по следващото чудовище. То падна. Другото зад него се опита да ме набучи с копието си. Изтръгнах го от ръцете му и го халосах по главата.
Повече желаещи нямаше. Сега-засега. Ожесточено ругаеха и се въртяха около вратата. Чувствах, че няма да издържа дълго. Единственият ми шанс бе да се превърна във вълк, защото така ще бъда по-малко уязвим. Хвърлих сабята и насочих фенерчето към себе си.
И веднага разбрах, че трансформацията се извършва бавно и трудно. Адските излъчвания й пречеха. Това беше мъчение — известно време бях съвсем безпомощен, нито вълк, нито човек. Гърчех се от болка. Един дявол с петелска глава закукурига радостно и се хвърли към мен, вдигнал кинжал. Дори да бях вълк, този удар щеше да ме довърши… Покрай мен като стрела прелетя Сварталф, скочи върху корема му и му извади очите.