Дяволът започна да жестикулира, гласът му се превърна почти в крясък.
— Няма да допусна спорове! Що се отнася до мен, поражението не може да съществува. Ако ме победят, то ще е само защото предателите са ми нанесли удар в гърба. — Пред очите ни дяволът изпадна в транс. Речта му се превърна в грубо, но някак хипнотизиращо пеене. — Ще разкъсаме железния обръч! Ще унищожим шапката престъпници, заляла света! Чака ни победа! Не на капитулацията! Не на споразуменията! Предците ни зоват: „Напред“!
Цялата банда от чудовища подхвана този вик и зави: „Хайл!“.
— Ако искате да ни предложите нещо — добре. В противен случай се махайте. Нямам време за губене.
Лицето на дявола се сгърчи, но той се овладя.
— Не бих желал да допусна разрушаването на това здание. В тези камъни са вложени много труд и много вълшебна сила. Предайте се доброволно и аз ви обещавам, че ще се отнесат добре с вас.
— Каква цена имат обещанията ви?
— Например можем да обсъдим какви светски блага ще получи като възнаграждение онзи, който служи на правото дело…
Сварталф измяука. Джини стремително се обърна. Аз усетих нова миризма и също се обърнах. Похитителят се бе материализирал. В лапите си държеше Валерия.
Тя тъкмо се събуждаше. Отвори очички, обърна глава и поднесе юмруче към устата си.
— Татко — обади се с тъничко гласче. — Мамо?
Похитителят на дъщеря ни наистина беше дребничък и много лек на вид. Но тялото му бе покрито с броня, двете му гибонски ръце завършваха със смъртоносни нокти. Гърбът му бе целият с остри шипове. И най-сетне — мъничка главичка с далечно подобие на лице. От многобойните му рани течеше кръв, от увисналите му устни излизаха мехурчета пяна. Още не ни бе видял и продължаваше да се зъби с кретенска усмивка.
Като ни съзря, извика на английски: „Господарю, на помощ!“, хвърли Валерия и се опита да се спаси с бягство. Сварталф му прегради пътя. Демонът вдигна лапа. Котаракът отскочи. Но Джини настигна демона и натисна с крак гадината към пода. Чу се хрущене. Чудовището диво закрещя.
Отново бях на поста си. Стопанинът на замъка се опита да се измъкне незабелязано зад гърба ми. Откъснах бая парче от прасеца му. Той избяга и се скри в мрака, където се суетяха ужасените му приятелчета. Надвиквайки воплите им, дяволът закрещя:
— Ще отмъстя! Ще използвам секретното ни оръжие! Нека разруши Дома! Нашата гордост изисква удовлетворение! ТЪРПЕНИЕТО МИ СЕ ИЗЧЕРПИ!
Приготвих се за нова схватка. И тя наистина почти започна, но князът на Ада успокои шайката си, надвика ги. Джини бе права: той не можеше да позволи нови безполезни загуби. Във вълчия ми мозък се мярна мисълта: „Добре, че не знае — сега те не биха били безполезни.“
Защото Джини вече не можеше да ми дойде на помощ. Тя бързо подаде Вал на Сварталф, но момиченцето се хвана за косите й. За да я отвлече, котаракът (ведно с математика, разбира се) започна да танцува, шеговито да се заиграва с нея и да мърка. Чух звънлив смях, в който ромоляха сребърни звънчета и весел пролетен дъждец. Освен това чух как Джини започна заклинанието. То не биваше да се прекъсва. За да установи първоначалния контакт със Земята, й трябваха около пет минути, без да й се пречи. После ще може да отдъхне. И пак ще й е необходимо време, за да определи точната конфигурация на векторите и да набере нужното количество параестествена енергия. А сетне — самото връщане.
Някакъв невидим в тъмнината демон завика — хвърленият напосоки камък ме улучи. Бяха го хвърлили просто така, от злоба. Замръзнах до вратата — ще успеем ли?
Въздухът потрепери от грохот, земята се разтресе. Мяркаха се сенки, демоните пронизително виеха. Чух панически тропот — те бягаха. Страхът стисна с ледена лапа гърлото ми. Най-трудното нещо в моя живот бе мигът, когато се заставих да остана на поста си.
Замъкът застена до самите си основи. От зъбчатите стени се откъртиха огромни камъни и се стовариха на двора, разтрошиха се на късове. Пукнатини прорязаха зидовете, оттам заизскачаха огнени езици. Задъхвах се, обвит с кълба дим. После той се разсея, смени го миризмата на древна прах.
— …ин комине протестанто, фиал януа — бързешком изговаряше заклинанието зад гърба ми моята магьосница.
Опирайки с глава в небето, до кулата на замъка се изправи един гигант.
Той бе по-висок от най-високия островърх покрив на крепостта, до чиито стени бе гробът му. Беше черен и от сянката му помръкнаха звездите на Ада. Тресящият се крак на гиганта ритна зида на замъка.
Стената с грохот рухна. Огромни стълбове прах се издигнаха до небесата. Земята потрепери. От набръчканата му кожа шумно се сипеше дъжд от пясък, кал и камъни. По тялото му растяха фосфоресциращи гъби и плесен. От очните му кухини изпълзяваха и падаха долу червеи. Не можеше да се диша — толкова силна смрад на гниене се носеше от него. Разложението предизвикваше горене и гигантът бе целият в тлеещи пламъчета. Беше мъртъв, но тялото му се подчиняваше на волята на демоните.