Те слепешката настъпваха срещу нас в тъмното, пъплеха наоколо, опипваха пътя. Аз не им пречех, но първият, който прекрачи на стъпалото, умря безшумно и бързо. Вторият имаше време да изпищи. А след тях налетя цялата банда.
В тази тъмнина и блъсканица не можеха да стрелят, без да рискуват да улучат някого от своите. Обезумели, те атакуваха само с кривите си саби, а аз не можех нищо да им противопоставя. Сварталф се целеше в краката им, аз ги ръфах, както можех. Вой, крясъци, хапане, трясък, бръмчене… Аллах акбар, бляскайте, зъби, в нощта!
Стълбата беше тясна, това ни помагаше. Пък и техните ранени им пречеха. Но надмощието им беше явно — върху ми едновременно се струпаха стотина храбри мъже. И се наложи да отстъпя крачка, после още и още. Ако не бях го сторил, щяха да ме обкръжат. Но към онези, които вече бяха паднали, успяхме да натръшкаме повече от дузина, а с всяка отстъпена крачка прибавяхме още неколцина. И печелехме време.
Нямам ясни спомени за битката. За тези неща човек рядко си спомня. Но сигурно бяха минали двайсетина минути, преди те да се оттеглят, крещейки яростно. В подножието на стълбата стоеше самият емир. Той плющеше с опашка и се покриваше с ярка раирана кожа.
Помъчих се да преборя умората си, забих нокти в пода, готвех се за последната схватка. По стълбите към нас бавно се качваше едноокият тигър. Сварталф зафуча, внезапно прескочи перилата зад огромната раирана котка и изчезна в мрака. Какво пък, и той се грижи за кожата си.
Носовете ни почти се допираха, когато тигърът вдигна лапа с извадени нокти и замахна. Някак си се извъртях и го захапах за гърлото. Не постигнах много — устата ми се напълни с отпусната на шията му кожа, но се помъчих да захапя по-надълбоко и увиснах с цялото си тяло.
Той изрева и разтърси глава. Мятах се насам-натам като махало. Тогава зажумях и стиснах още по-силно челюстите си. Той ме дерна с дългите си нокти по ребрата. Отскочих, но зъбите ми си останаха на мястото. Тигърът се отпусна напред и ме притисна с туловището си. Челюстите му изщракаха. Болка прониза опашката ми. Завих и го пуснах.
С едната си лапа той ме притисна към пода, а другата вдигна, готвейки се да ми счупи гръбнака. Обезумял от болка, по някакво чудо успях да се извъртя и да се освободя от хватката му. Ослепително бляскайки, в мен се беше втренчило здравото му око. И тогава ударих отдолу нагоре — избих и него.
Той изрева, с един замах на лапата си ме отхвърли като коте към перилата. Там си и останах да лежа почти в безсъзнание и вече се готвех да предам Богу дух. А през това време ослепеният тигър се мяташе в агония. Звярът в него надделя над човека. Изтърколи се по стълбата надолу и започна да избива собствените си войници.
Със свистене над мелето се изви метла. Добрият стар Сварталф! Той беше избягал само за да ни върне превозното средство. Видях как приближи вратата, зад която се намираше ифритът, и се приготви да посрещне следващата вълна сарацини.
Но те все още се мъчеха да се оправят с шефа си. Преглътнах, поех си дъх и се надигнах. Гледах, душех и се ослушвах. Опашката ми сякаш гореше — половината от нея липсваше.
Картечният пистолет запя характерната си песен. Чух как кръвта в дробовете на емира клокочи. Той бе силен и умираше трудно. „Ето че дойде краят ти, Стийв Матучек — помисли човекът в мене. — Сега ще направят онова, с което трябваше да започнат — ще се наредят долу и ще те обсипят с огън. А всеки десети куршум е сребърен“.
Емирът падна, разтвори уста и издъхна. Чаках кога хората му ще дойдат на себе си и ще си спомнят за мен.
Над площадката се появи Джини на метла. Гласът й достигаше до мен някъде много отдалеч:
— Стийв! Ела тук! По-бързо!
Замаяно заклатих глава, опитвайки се да разбера какво ли значат тези думи. Бях твърде измъчен, твърде много вълк. Тя пъхна пръсти в устата си и изсвири. Тогава разбрах. С помощта на ремъка ме придърпа на коленете си и здраво ме стисна. Пилотираше Сварталф. Отдолу напосоки гръмна пушка. Излетяхме през прозореца на втория етаж и се устремихме в небето.
Наблизо летеше килим, нахвърли се върху нас. Сварталф се изгърби и даде газ. Я виж ти, този „кадилак“ бил бърз! Оставихме врага назад и аз изпаднах в безсъзнание.
СЕДМА ГЛАВА
Когато дойдох на себе си, лежах по корем в болнична стая. Отвън проникваше ярка дневна светлина. Земята беше мокра и изпускаше пара. Изпъшках и в стаята влезе доктор.
— Привет, герой — каза. — По-добре не мърдай. Как се чувстваш?
Почаках съзнанието ми да се избистри съвсем, после поех от ръката му чаша с бульон.