Случилото се с нас обаче в тази област едва ли ще ви заинтересува особено. Вие си имате собствен живот. Пък и много от нещата засягат единствено нас и никого другиго. И още: за да предам това съобщение, имам на разположение само тази нощ. Вероятно и напрежението много ще се засили. Не зная. Но без необходимост няма да рискувам, на това се научих там.
В края на краищата за вас са важни главните събития. А той — той е и ваш Враг. Ето защо най-добре е да използвам случая, за да разкажа накратко някои наши преживелици.
Става ли?
Периодът, за който ще стане дума, обхваща около две години. Аз и Джини останахме на военна служба още няколко месеца, макар че вече не участвахме пряко във военните действия. Не се виждахме, което беше ужасно и за двама ни. Нови и нови командировки и премествания ни подхвърляха ту на една, ту на друга страна.
Войната не продължи дълго. Мюсюлманите познаха вкуса на сепаратизма и халифатът се разпадна като запратено върху пода стъкло. Революция, бунтове, разцепление, кръвно отмъщение, бандитизъм и постоянни военни поражения. Америка и съюзниците й нямаха нужда от военна мощ, за да завземат територията на неприятеля, която му беше останала. Той самият молеше да го окупираме, за да възстановим реда, преди да настъпят глад и мор. Благодарение на особените ни способности аз и Вирджиния обиколихме половината свят, но не заедно.
Изхарчихме сума ти пари за писма. Въпреки това ми беше необходимо известно време, за да се реша да й направя предложение. И макар тя да ми отговори с нежно писмо, в него нямаше „да“. Останала от малка сираче, с годините тя се беше превърнала в жена, която има нужда от любов. Тази силна духом и тялом девойка нямаше да позволи бъдещата й любов да завърши с крах. Нямаше да се омъжи, ако не беше убедена, че ще е за цял живот.
Кой знае защо, мен ме демобилизираха преди нея и аз започнах да възстановявам прекъснатите си от войната връзки. В Съединените щати следите от войната бяха учудващо малко. Макар завоевателите да бяха окупирали почти половината територия, не успяха да се задържат дълго там. После ги подгонихме и на тях не им беше до това, да причиняват големи разрушения. Пострадаха само някои градчета — като този нещастен Тролбург, които бяха дълго време в ръцете на окупаторите. Цивилните чиновници последваха армията. Те действаха по-бързо и по-ефикасно, отколкото съм очаквал. А може би самата ни цивилизация се оказа твърде жилава? Вероятно по същия начин земята се справя с предизвиканите от технологията опустошения.
Тъй че аз се завърнах в един свят, който, ако не смятаме недостига на някои продукти (и това скоро се оправи), ми изглеждаше напълно познат. Имам предвид външно. Иначе психологията на хората се беше променила — те бяха потресени до дъното на душата си от случилото се. Дори по-дълбоко, отколкото сами осъзнаваха. Голяма част от населението беше изгубила равновесие. От незабавни социални трусове ни спаси изобилието от ексцентрични течения. Появиха се твърде много демагози, самозвани пророци, фалшиви магове, Религиозни, политически и научни фанатици.
Набожни психопати, които проповядваха нови диети или нов начин на живот. И какви ли не други. Всички се мъчеха да се унищожат взаимно. Някои — например църквата на йоанитите, повечето от привържениците на която предпочитаха да остават анонимни — скоро се превърнаха в твърде зловещи организации.
Всичко това обаче не предизвика революционен взрив. Ние, които не се заразихме от фанатизма (напомням, че бяхме мнозинство), не се тревожехме особено от тези събития, защото смятахме, че самото развитие на процесите ще принуди държавата да сложи край на хаоса. А междувременно се върнахме към всекидневието си и отново започнахме да мечтаем за онова, с което бяхме свикнали. Тъй си живеехме ден за ден.
Аз се върнах в Холивуд. Пак играех вълк върколак за „Метро Голдуин Майер“. Резултатът беше плачевен. Струваше ми се отвратително да си надявам изкуствена опашка върху моето чуканче, пък и на работниците в студията не им харесваше. Освен това те не бяха сигурни, че ще изиграя добре ролите си. Аз също не бях сигурен. Например колкото и да се мъчех, не бях напълно удовлетворен от играта си в „Дракула“, „Франкенщайн“, „Човекът-вълк“ и „Кого срещна Парацелз?“. Не че започнах да гледам отвисоко на развлекателните филми, но открих, че у мен се е появил стремеж да направя нещо сериозно.
Тъй че и от едната, и от другата страна се чуха намеци, че е време да напусна работа. Вероятно само медалите ми позабавиха кризата. Но навсякъде беше пълно с герои от войната, пък и всекиму е известно, че смелостта по време на война до голяма степен е въпрос на подготовка и дисциплина. Немалко значение имаше и заклинанието срещу страх. При демобилизиране обаче въздействието му се прекратява, защото на един цивилен по му подхожда скромността. Аз самият нямам претенции за нещо повече от обикновената за един човек смелост.