— Всичко ми е наред — излъгах аз. — Във всеки случай благодаря ви, сър.
— На човек не му е лесно да се върне към учението в зряла възраст, още повече когато го заобикалят хилещи се хлапаци. Не съм забравил, че ми помогнахте в оня, хм… неприятен… е… инцидент миналия месец. Повярвайте ми, много съм ви благодарен.
— О, това са дреболии. Аз съм тук, за да получа образование. (И за да бъда заедно с Вирджиния.)
Не ми се искаше да прехвърлям върху плещите му бремето на моите грижи. Той си имаше достатъчно свои.
Грисуълд въздъхна. Очевидно усещаше отчуждението ми.
— Често се чувствам толкова безполезен — каза той.
— Какво говорите, сър — отговорих със старателна искреност. — Как щеше да стане в Мидгард алхимията практическа наука, ако не се съобразяваше с ядрената физика? Защото иначе алхимикът би могъл неочаквано да получи смъртоносен радиоактивен изотоп или вещество, което да унищожи половината район.
— Разбира се, разбира се. Вие прекрасно схващате всичко. Знаете всичко за нашия свят. Във всеки случай повече от мене. Но студентите… Впрочем мисля, че това е естествено. Те искат да произнесат две-три думи, да направят няколко движения с ръце и да постигнат каквото желаят. Без да се измъчват със зазубрянето на санскритската граматика или на периодичната таблица. Не разбират, че никога на можеш да получиш нещо от нищо.
— Ще разберат. Ще пораснат.
— Дори администрацията. В този университет просто не обръщат внимание на потребностите на физическата наука. Тъкмо сега в Калифорнийския университет е постигнат философски камък със сила един билион волта. А тук… — Грисуълд вдигна рамене. — Простете, самосъжалението предизвиква единствено презрение.
Стигнахме до стадиона. Подадох билета си и отказах очилата за нощно виждане — запазил съм си магьосническото зрение, което получих при основното обучение. Мястото ми беше на тридесети ред, между една студентка с личице на първокурсничка и вече подпийнал студент от по-горните курсове. Покрай нас премина одушевена табла и аз си взех горещи кренвирши и кристално кълбо под наем. То ми беше нужно не за да гледам подробностите от игрите — помърморих над него, погледнах вътре и видях Джини.
Тя седеше срещу мен, на петдесети ред. На коленете й дремеше черният Сварталф. Предизвикателните й червени коси се отделяха като ярко петно върху безцветния фон на околната тълпа. Нейното магьосничество, специалната й черна магия беше нещо по-древно и по-силно от Изкуството, но Джини разбираше и от него. От мен я отделяше игрището, в ръцете ми имаше само един евтин стъклен уред и все пак сърцето ми се сви. Тази нощ с нея беше доктор Алан Аберкомби, професор по сравнителна магия, зализан красив блондин, светски лъв. Той се въртеше около нея напористо, а аз се топях от мъка. В самота. В абсолютна самота. Мисля, че Сварталф не поставяше моралните ми качества по-високо, отколкото на Аберкомби. Имах всички намерения да бъда верен на Джини, но… Тясна уличка, оставяш метлата си и до теб се гушва симпатично момиче. В такива случаи жълтите котешки очи, светещи от близкото дърво, връзват ръцете ти и окончателно изтрезняваш. Скоро се предадох и посвещавах вечерите си на учене или пиех бира.
О-хо-хо! Загърнах се в шлифера си, от острия вятър ме побиваха тръпки. Във въздуха се носеше усещането за някакво нещастие. Помислих си, че за всичко е виновно лошото ми настроение. И все пак чувствах, че скоро ще се случи нещо.
От крясъците на старите студенти едва не ми се спукаха тъпанчетата. Отборите излязоха на лунната светлина — „Грифоните на Трисмегист“ и „Магьосниците на Алберт Велики“. Студентите-ветерани не са доволни, че в отборите има толкова много дребосъци, измъчени от ученолюбие. Такива играчи им се струват безполезни. Вероятно преди магическата епоха отборите са били комплектувани от динозаври. Но безспорно интелектът е задължителна и основна съставна част от Изкуството и той придава на спорта характерна окраска.
В играта имаше интересни моменти. „Магьосниците“ литнаха над земята и защитникът им — едно дребосъче, се превърна в пеликан. Душанович в облика на кондор го хвана в ноктите си. Андреевски беше най-добрият в линията на елените върколаци (той е сред първата десетица) — така ги разиграваше, че топката два пъти се оказа „извън играта“. Третия път я завладя Пилсудски, тутакси превръщайки се в кенгуру. Играта му бе изумителна. Как само излъга играча, който се опитваше да му отнеме топката! (Онзи беше с шапка невидимка, но можеше да се наблюдава по отпечатъците от стъпките.) Подаде пас на Мстислав. „Магьосниците“ се спуснаха ниско, защото очакваха, че той ще се превърне във врана. Но като гръм от ясно небе Мстислав парира заклинанията им и се превърна в свиня. В угоен шопар. (Естествено, това бяха дребни превъплъщения, бърз жест — и играчът се превръща в предварително набелязаното животно. Не се използваха великите и страшни думи, които ми се е случвало да чуя в утринната мъгла.)