— Боже мой! Иска да изплюска кислорода ни! Остани тук!
Скочих към вратата. Джини пронизително закрещя. Вече навън чух едва-едва нейното „Не!“.
Върху мен падаше прохладна лунна светлина, която ме накара да потреперя. Наоколо неспокойно се извиваха пламъците на пожарите. Прилепих се към горещия банкет и изтръпнах, когато тялото ми започна да се променя.
Превърнах се във вълк, когото врагът не може да убие. Поне се надявах да е така. Чуканчето на опашката ми прошава в панталоните и ми напомни, че някои рани не могат да се излекуват дори когато приемам животински облик.
Панталоните! Дявол да ги вземе! В бързината съм ги забравил. А вие някога опитвали ли сте да станете вълк, когато върху вас са надянати риза, панталони, бельо, палто?
С всички сили заработих с влажния си черен нос. Тирантите ми паднаха и се омотаха около задните крака. Предните пък се оплетоха във вратовръзката, а сакото злорадо се превърна в нещо като примка.
Полудях, търкалях се и късах дрехите със зъби. Осъзнах, че пред мен е саламандърът. Опашката му ме шибна по гърба, прониза ме мигновена пареща болка. Заедно с дрехите пламна козината ми, но парцалите по мен изгоряха и бях свободен. Лабилните молекули на тялото ми се самовъзстановяваха за броени секунди. Саламандърът предположи, че с мен е свършено, и повече не ми обръщаше никакво внимание. Почти без да разбирам какво правя, захапах обувката си, изпаднала от смаления ми крак, прехвърлих я върху най-близкия до мен нажежен пръст на саламандъра и с две лапи започнах да я нахлузвам върху него с все сила.
Огненият гущер изрева, завъртя се, готов отново да ме нападне. Пастта му зина — можеше да ме прехапе наполовина. Бързо отскочих. Чудовището спря, прецени разстоянието, което ни разделяше, блъвна огън и изчезна. Материализира се току пред мене.
Сега вече нямаше накъде да бягам. Дишах огън, той изгаряше натежалото ми тяло. Гърчех се в агония. Целият се превърнах в пламък.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Самота. Лицето, което ме гледаше, изобщо не я нарушаваше. Лице на солипсист. Нямам думи, за да го опиша. Само едно мога да кажа: то беше огромно, а очите му бяха очи на труп. Но тогава не го виждах, както и не чувствах студа — по-силен, по-мъчителен отпреди. Жесток студ…
Не го разпознах, докато не ме настигна гласът, дошъл извън времето и пространството, за да разтърси до основи чувствата и разума ми (ако въобще ги имах). И всякаква надежда ме напусна.
— Гордей се, Стивън! Лично аз се постарах тебе и спътниците ти да ви настигне смъртта. За тази цел самият аз подхвърлих на онзи глупак мисълта за шегата. Знай, че само този път ще гарантира благополучния край на моите дела в този свят. Задачата си имаше своите тънкости и не можех да я поверя никому. И макар всеобщото унищожение да е приятно нещо, истинската ми цел не е да причиня материални щети на човечеството. Всъщност действията ми, които ще предизвикат гибелта на вас двамата, ще послужат като добър аргумент, ако слугите ми са се поддали на провокация, ако искат да установят контакт с онзи, другия. Но опасността, която вие двамата представлявате, ще стане ясна за всички едва когато му дойде времето. Не зная кога ще бъде, не зная как да определя точното време, но зная: за нас ти вече няма да бъдеш опасен.
Моята същност се сгърчи от ужас. В този миг тя беше по-микроскопична и от най-малката частица на нищото.
— И все пак — продължаваше да ехти в мен гласът — не е задължително да умреш ти, Стивън. Предчувствам, че тази жена — Вирджиния, може да се окаже по-силен враг от тебе. Да, усещам, че без нея ти няма да бъдеш заплаха за плана, но тя без тебе не ще бъде по-малка, а по-голяма опасност, отколкото вие двамата, взети заедно. Имам предвид нейната вещина, опит и талант. Имам предвид, че за разлика от теб, който два пъти попадна в капан, тя не се хвана нито веднъж. Имам предвид колко е силна духом. Желанието да отмъсти за тебе може да я подтикне да открие истинската причина за случилото се или да направи нещо друго. Не зная какво точно, ала виждам, че макар ти да гориш, тя още не се е хванала в капана. Искаш ли да живееш? И то добре да живееш, Стивън?!
Нещо по-слабо от светлината, проникнала до нас от най-далечната звезда, се появи в мен.
— Какво трябва да направя за това?
— Да ми служиш! Да се подчиняваш на моята магия! Саламандърът ще те пусне, без да ти причини непоправими увреждания. След като раните ти зараснат, чака те само едно — дълъг и щастлив живот. Това ти го гарантира моята магия. На магьосницата викни, че всичко е наред, нека излезе от бирарията. Ще приспиш бдителността й, докато над нея — както преди над теб — не се материализира саламандърът. Ако не си съгласен, връщай се обратно и изгори жив!