От Вирджиния ме отделяше нещо повече от неизмеримата безкрайност. Аз нямах нито тяло да чувствам, нито език да кажа „да“ или „не“. Но точката, в която се бях превърнал, си представи, че Джини изпитва същите мъки като мен. При тази мисъл някъде от друго безвремие изскочи безумна ярост, споена с неимоверна ненавист. И всичко, което ставаше (или може би нямаше нищо?), избухна и потъна в породилата го пустота.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мисля, че тъкмо яростта ми надмогна болката, и аз отново започнах да се бия. После ми разказваха, че съм сключил челюсти там, където чудовището ме беше възседнало. Казваха, че съм го хапал, опитвайки се да го задържа. Но болката беше толкова силна, че не помня нещо друго, освен самата нея.
Сетне саламандърът изчезна. Улицата беше пуста и тъмна, осветена само от луната и един оцелял фенер в далечината. И неравномерните червени отблясъци на горящите здания. Тишина, чуваше се единствено пращенето на пожарите. Когато се опомних дотолкова, че се върна обонянието ми, първото, което усетих, беше възкиселата смрад на дима.
Това продължи няколко минути. Необгорелите клетки едва ми стигнаха, за да възстановят пораженията. Когато се оправих, видях, че косматата ми глава лежи върху коленете на Джини. Лизнах ръката й с пресъхналия си като стар кожен колан език. Ако бях човек, щях да предпочета да си остана в тази поза. Аз обаче бях вълк с вълчи инстинкти, ето защо с огромни усилия се надигнах и нададох хрипкав вой.
— Стийв. Всемогъщи боже, ти ни спаси! — шепнеше задъхана Джини. — Още няколко минути и щяхме да се задушим. И сега гърлото ми сякаш е посипано с пясък.
Сварталф скочи от тезгяха и дотича до нас. Изглеждаше толкова самодоволен, колкото може да изглежда котарак с подпалени мустаци и бакенбарди. Той измяука, а Вирджиния ми обясни с пресеклив смях:
— Казва, че му дължиш половин кило каймак или нещо подобно. Както ти наклони везните в наша полза, така и той направи същото за тебе. Във всеки случай подсказа как да ти помогнем.
Наострих уши.
— Отвори крановете за бира — каза тя, — а аз пълнех халби и ги хвърлях по саламандъра. Това не му хареса и той се заизвива, за да се запази. Изглежда действието на парата вече го беше поизтощило, когато ти пусна в работа челюстите си. — Джини ме прегърна през шията. — Секундите, през които го държеше в зъбите си, са истински епичен подвиг.
Бира! Станах, олюлявайки се, и се помъкнах към тезгяха. Сварталф и Джини вървяха след мен, недоумявайки. Аз заскимтях и посочих с муцуна халбите.
— О, разбирам — Джини щракна с пръсти, — искаш да пиеш. Та ти си обезводнен!
Наля ми еднолитрова халба. Аз я излочих, давейки се, и показах, че искам още. Джини поклати глава.
— Ти изгони саламандъра, но ни предстои пак да се срещнем с него. Така че ще ти дам обикновена вода.
Метаболизмът на животинското ми тяло преразпредели течността и аз почувствах, че окончателно оздравях. Първата ми ясна мисъл беше — да се надяваме, че за в бъдеще бирата няма да се хаби за борба с духовете. Втората ми мисъл — думите й да не означават, че ще трябва да се втурнем веднага в нови битки.
Всичко се заплаща — бедата на върколаците е, че в животинския облик и мозъкът им е животински, а човешката личност представлява само тъничък, повърхностен слой. Или по-просто казано, като вълк аз бях рядко тъп според човешките мерки. Можех да схвана единствено, че ще е по-добре, ако се превърна отново в човек. Ето защо излязох през отворената врата и на лунната светлина започнах превъплъщението.
Имали ли сте вземане-даване с разярена пантера? Такъв бях аз в този момент, когато започнах обратната трансформация, от неописуемите болки.
— Не прекалявай с ругатните — решително каза Джини, — ако поне малко те е грижа за моминската ми свенливост — тя съблече обгорялото си, още годно за носене палто, обшито с кожи. Съмнявам се някога някого да са обличали толкова бързо. Палтото много ми стискаше в рамената, а отгоре на всичко не беше и достатъчно дълго. Нощният вятър охлаждаше голите ми колена. Но саламандърът сякаш продължаваше да пърли лицето ми. Опасността си оставаше.
Когато се опитах да възстановя всички минали събития, ми се стори, че преживяванията ми бяха твърде неправдоподобни. Съзнателното реконструиране на спомена ми причиняваше просто физическа болка. Освен това не съм убеден, че изобщо ми се искаше да мисля затова.
Хрумна ми, че и двата пъти, когато, умирайки от болка, губех съзнание, имах сходни видения. Пустота, жесток студ, превръщане в точка. Може би трябва да се обърна към психиатър? Не, глупаво ще е. Видяното не е нещо повече от налудничава реакция срещу травмата. Дано по-нататък да нямам подобни травми.