Кратък тласък на ускорителите изравни космическия кораб със задната част на станцията.
— Много добре, Вал — извика Келси, когато горната част на „Союз“ се изравни с МКС. — Трябва съвсем леко да наклониш далечния край в посока, обратна на станцията.
— Слушам — отвърна Валентина и се зае с фините настройки в позицията.
Обгърнала с една ръка мачтата, Келси включи за момент личните си ускорители. Базовата плоскост на МКС се завъртя с лекота и плавно се откачи. Центърът на тежестта на антената беше някъде към средата на сферата. Келси натисна подпорната мачта и сферата плавно се завинти на мястото си.
Дайте ми лост и достатъчна опора и ще преместя Земята, изрецитира мислено тя, дълбоко впечатлена от магията на микрогравитацията.
Започна да навежда мачтата, докато базовата плоскост докосна стиковащата „яка“ върху горната част на „Союз“, после включи ускорителите за миг, колкото да прекрати въртенето. После започна да завинтва един по един болтовете на експерименталната антена, призовавайки я към руския кораб. Двата апарата, създадени от цвета на човешката раса за мирно изследване на Космоса, бавно се превърнаха в орбитална батарея.
— Готова съм, Вал — обяви след известно време тя. — Можеш да се оттеглиш.
— Разбрано. Включвам ускорителите.
Валентина бавно отлепи „Союз“ от предната част на МКС, извъртайки антената така, че да бъде по-далеч от деликатните слънчеви панели на станцията.
— Приключих с телеметрията — обади се Моли. — В момента стартирам зареждането ѝ.
— Ако всичко протече нормално, ще включа дистанционното управление на „Союз“ и ще започна подготовка за напускане на капсулата — добави Валентина.
След няколко минути отвори страничния люк на кораба и се промъкна през него. Беше облечена в руски скафандър „Орлан“, проектиран специално за ограничени космически разходки.
— Признавам, че тази операция ме прави малко нервна — промърмори тя.
Келси пусна корпуса на „Союз“ и протегна ръка.
— Не се бой, ще те хвана — успокои я тя.
Валентина се оттласна и бързо покри разстоянието, което ги делеше.
— Ето, готово — рече Келси и здраво я стисна в прегръдката си. — Да се прибираме.
— Страшничко си е, а? — подхвърли Валентина.
— Не става въпрос за страх, Вал. След като Пит успя да го направи чак от другата страна на планетата, значи и ние можем да прелетим десетина метра.
След тези думи включи ускорителите си и плавно се насочи към въздушния шлюз на станцията. Прибрали двете космически пътешественички на сигурно място, Моли и Пит изстреляха „Союз“.
63
„Акватус“
— Нещо ново? — попита за стотен път Килкъни.
Грин беше потънал дълбоко в богатия репертоар от програмистки трикове, опитвайки се да помогне на Рейни да заобиколи кодирания достъп до оперативната програма на „Зевс-2“.
— Става въпрос за кодове на ядрено оръжие, Нолън — промърмори той, без да отделя очи от екрана.
Това не беше извинение, а установяване на фактите. В очите на Килкъни Грин беше най-надареният програмист на света, въпреки че познаваше куп гениални хлапета от МИТ, които по-лесно общуваха на компютърен език, отколкото на нормален английски. Беше абсолютно убеден, че ако разполага с достатъчно време, приятелят му ще пробие сложната система от математически формули, стояща зад кода, и щеше да установи контрол над спътника убиец. За съжаление времето им застрашително намаляваше.
„Союз“ бавно изчезна от погледите им, превръщайки се в малка ярка точица сред милиардите звезди, обсипали черното небе. Екипажът на МКС бе изстрелял единствения си заряд срещу настъпващия враг и играта на дебнене започна.
Четиримата астронавти се затвориха в жилищния модул — вероятно защото той най-много приличаше на дом сред всичките работни помещения на орбиталната станция. Само тук можеха да се радват на известни удобства. Всички мълчаха, запазвайки страховете за себе си. Мислеха предимно за близките си, които щяха да осиротеят, ако нещата се развиеха зле.
В космическия вакуум смъртта настъпва мигновено. В момента, в който корпусът бъде пронизан и въздухът го напусне, телесните им течности щяха да кипнат, образувайки подкожни джобове от пара. Емболията в коремите и сърцата им щеше да настъпи в рамките на двадесет секунди, но те нямаше да усетят нищо, тъй като мозъците им ще бъдат парализирани от кислороден глад. А след това щеше да дойде смъртта.
Обсъдиха обличането на скафандри, но в крайна сметка се отказаха. Това само щеше да удължи агонията. НАСА би могла да изстреля спасителна совалка най-рано след два дни, което беше безнадеждно късно.