— Имам една идея — обяви Валентина.
— Да я чуем — погледна я Пит.
— Онзи спътник ще знае къде сме, нали?
— Да — кимна Келси. — Нашата телеметрия е лесна за проследяване.
— Ами ако не сме там? Той ще знае ли къде да ни търси?
— Това е най-голямата глупост, която… — Пит не довърши изречението си, тъй като Келси го прекъсна.
— Нищо подобно! — извика възбудено тя. — По-скоро е лъч надежда. Ние не знаем как това нещо открива мишените си, но то несъмнено има нещо общо с телеметрията. Иначе просто няма как да стигне до купона…
— Точно така — кимна Валентина. — Какво ще стане, ако изместим станцията от мястото на този купон?
— Може и да сте прави — бавно кимна Пит, включвайки в действие инженерните си познания. — Трябва да изчислим орбитите на двата обекта и да видим къде се пресичат те, а след това да решим дали да намалим, или да увеличим скоростта си.
— В такъв случай защо висим на едно място? — подхвърли Моли. — Дайте да го направим!
На 1450 километра над повърхността на Земята „Зевс-2“ приключи самоориентацията си на полярна орбита. Всички системи на борда функционираха нормално, оръжието влезе във фазата на пълна активация.
Източното полукълбо беше в сянка, а линията между деня и нощта минаваше над Атлантическия океан, съвсем близо до бреговете на Европа. Не след дълго „Зевс-2“ щеше да прелети над Гренландия и Северния полюс, след което в обсега на радарите му щеше да се появи целта.
— Готови за включване двигателите на „Прогрес“! — обяви Валентина. — Три… Две… Едно…
Скачен със задната част на сервизния модул „Звезда“, товарният кораб „Прогрес 12 С5-80“ оживя. От дюзите му излетя облаче нагорещени газове и МКС се насочи към по-ниска орбита, увеличавайки скоростта си.
С всяка изминала секунда станцията набираше скорост и губеше височина — комбинация, предназначена да скъси времето на околоземната ѝ орбита и напускане на точката на прицел на спътника убиец.
— Стоп двигателя на „Прогрес“! — извика Валентина.
— Височина 298 километра — обяви Моли. — Скорост 32 000 километра в час.
— Това едва ли е достатъчно да изчезнем в Космоса, но да се надяваме, че ще ни задържи на една крачка пред вълка — промърмори Келси.
„Зевс-2“ прекоси полюса и активира системата за засичане на целта. Проектирайки последното местоположение на станцията в орбита, спътникът убиец автоматично избра една точка на разстояние десет минути, в която щеше да има оптимална позиция за стрелба.
Радарите му сканираха космическото пространство, в което би трябвало да се намира МКС, но не откриха нищо, което да засекат. Компютърът моментално започна да претърсва вкараната в паметта му орбита, търсейки в нея всички обекти с изкуствен произход — особено най-големия от тях, сглобен някога в околоземното пространство.
Преминаващият над Каролинските острови модул „Союз-Цвики-Волф“ беше пълната противоположност на „Зевс-2“. Той не притежаваше оръжие със сензорно насочване, не носеше на борда си нито суперкомпютър, нито ядрен реактор. От всяка гледна точка беше един по-несъвършен космически апарат. Летеше в безвъздушното пространство съвсем безшумно, без да излъчва електромагнитна енергия. Ограничен до базата, върху която се гради всеки апарат в орбита, той беше по-скоро един снаряд, който се рее в Космоса.
Времето изтичаше. Килкъни продължаваше да виси над главите на Грин и Рейни, сякаш присъствието му щеше да им помогне. Това, естествено, изобщо не беше така, но двамата мълчаха, тъй като добре знаеха колко висок е залогът за приятеля им.
— Мамка ти! — изръмжа Грин, когато последният му опит да пробие дигиталната стена завърши с неуспех.
Беше изгубил цели десет минути, за да състави поредната комбинация и много разчиташе на нея. А до излизането на „Зевс-2“ на стрелкова позиция оставаше по-малко от минута.
— Съжалявам, човече — поклати глава той. — На ръба сме, но…
Съзнавайки, че вече е късно за каквото и да било, Килкъни кимна с глава и излезе на малкото балконче. Във водата плуваха телата на убитите и ранените матроси от „Саниа“, част от тях напълно обезобразени от взрива. В спокойното море шареха спасителни лодки, които все по-рядко се натъкваха на живи хора. Заплаха за тях представляваха само горящите петна разлято гориво, което продължаваше да изтича от утробата на потъващия кораб.