— Вероятно някакъв нов вид пасивен сонар.
— Ехолокация и холографско изображение? Имам чувството, че скоро някой ще ни препоръча да потърсим общ език с проклетите делфини!
— Питам се защо избраха за опитно свинче точно „Вирджиния“. Чисто нов кораб, боята му още не е изсъхнала!
— Официалната заповед гласи, че участваме в този експеримент заради интегралните електронни системи, с които сме оборудвани. Максималната степен на високотехнологичното оборудване ни прави и най-подходящи за изпробване на новите технологии.
— А неофициално?
— Един от двамата ни гости долу е бивш тюлен.
— Трябва да е онзи, червенокосият, с конската опашка — кимна Полсън. — Дето никога не е помирисвал армията.
— Той е — призна Джонстън. — Бивш командир на тюлените, който наскоро получи военен чин и заповед да ръководи този проект.
— Ясно, разбирам. А „Вирджиния“ е построена за специални операции… Искат да ни почешат по гърба и да видят как ще реагираме. Има ли шанс това нещо наистина да заработи?
— Откъде да знам, по дяволите? — сви рамене Джонстън. — Аз съм прост подводничар.
Полсън се усмихна на тази иронично-скромна забележка. Преди да получи назначението си като първи помощник на „Вирджиния“, му бяха дали да прочете служебната характеристика на този човек, събрана в тридесет реда. От нея научи, че Джонстън е завършил с пълно отличие както Военноморската академия, така и университета във Флорида. А фабриката за слухове във флота твърдеше, че макар да беше поел командването на най-модерната подводница на САЩ съвсем скоро, не след дълго ще бъде предложен и за адмиралски пагони.
— Капитанът на командния пункт — обяви дежурният офицер.
Джонстън стана и прекоси с бърза крачка неголямото помещение, в противоположния край на което се намираше центърът за управление и контрол. Спря зад гърба на дежурния зад пулта за управление и хвърли поглед към широкия навигационен дисплей.
В средата на тъмносиния екран плуваше триизмерното изображение на подводницата, чиято позиция автоматично се коригираше от постоянния поток данни на сензорите на щурвала, корпуса и машинното отделение. След него се проточваше пунктирана линия, маркираща пътя на кораба в изследвания периметър.
— Свий изображението, навигатор — нареди Джонстън. — Искам да видя цялата зона.
— Слушам, сър — отвърна кормчията и натисна няколко клавиша пред себе си.
Изображението на подводницата се превърна в бяла точка, разположена в сива, пунктирана зона, която обхващаше двеста квадратни километра океан, югозападно от Хавайския архипелаг. Тук трябваше да се проведе учението, в което участваше „Вирджиния“. Никой от останалите участници в него не беше предупреден за присъствието на подводницата в него, но това беше без значение за Джонстън.
Очите му не се отделяха от монитора. Три подводници от Тихоокеанския флот на САЩ дебнеха някъде в морските дълбини наоколо — ракетоносецът „Невада“ и щурмовите лодки „Шайен“ и „Пасадина“. Почти 200-метровата „Невада“ носеше на борда си двадесет и четири балистични ракети с ядрени бойни глави, а задачата ѝ по време на учението беше да остане скрита от по-малките, но значително по-бързи и маневрени щурмови подводници. Десетилетия наред тази игра на криеница беше привилегия на подводния флот на бившия СССР — разбира се, с активното участие на американските му съперници. Но днешните наследници на разпадналата се империя не разполагаха със средствата за поддръжка на някогашния си огромен морски флот. Други държави обаче — най-вече Китай — изпълняваха амбициозни програми за развитие на подводния си флот. Това беше причината за постоянната бойна готовност на американските военноморски сили.
— Нещо ново, сонар? — подвикна Джонстън.
— Нищо, капитане. Би трябвало да тракат с тенджери и тигани по корпуса, за да ги чуя.
— Толкова ли е зле?
— Ту се чува, ту заглъхва — поясни офицерът пред сонарното устройство. — В момента, в който съм сигурен, че ги засичам, екраните изведнъж се изпразват…
— Продължавай в същия дух — разпореди се Джонстън и се извърна към Полсън. — Помощник, слизам да си побъбря с гостите. Поддържай същия темп на претърсване.
— Слушам, сър.
— Хайде, скъпи, направи го! — тихо прошепна Грин. — Знам, че можеш!
Седнал зад импровизиран пулт в центъра на торпедното отделение на „Вирджиния“, Бил Гринели, по прякор „Грин“, подканваше компютъра си да синхронизира сигналите, подавани от многобройните акустични сензори на подводницата. Тази част от оръжейния отсек беше специално реконструирана в доковете на Пърл Харбър, за да се осигури временното работно място на Грин и Нолън Килкъни. От двете страни на освободеното пространство се виждаха дългите редици с бойни торпеда „МК-48 АДКАП“, подредени в специалните си легла. Един доста изнервящ факт за специалиста по компютърни системи, който на всичкото отгоре беше и заклет пацифист.