Настанила се удобно зад бюрото, Скай не сваляше замислен поглед от големия монитор. Това беше най-голямата мебел в офиса — масивно, ръчно резбовано писалище, което бе принадлежало на баща ѝ, а преди това и на дядо ѝ. Наричаше го „Титаник“ — не само заради внушителните размери, но и като спомен за опустошителното отношение на баща ѝ — прочут плейбой, върху дейността на „Скай Индъстриз“.
Дядото на Скай — първият Си Джей, бе влязъл в бизнеса съвсем млад, основавайки малко предприятие за сечива и железарски принадлежности. В рамките на пет десетилетия този амбициозен мъж бе успял да изгради международна корпорация с дялове в корабостроенето, авиацията, космическата индустрия, енергетиката, минното дело, отбраната и електрониката, като в хода на този процес бе натрупал внушително състояние. В зенита на дейността си „Скай Индъстриз“ будеше страх и завист у своите конкуренти, а също така и прекалено голямо внимание от страна на антимонополните служби на федералното правителство. Основателят на династията обичал да се шегува, че ако я няма „Скай“, поне една трета от корпоративните адвокати в Америка ще умрат от глад.
Но синът се оказа бледо копие на блестящия си баща. Когато Чарли Скай зае мястото зад внушителното бюро, той беше наследник на бликаща от живот империя, която обаче нито познаваше, нито пък имаше желание да опознае. Носеха се слухове, че Чарли използвал огромния махагонов остров на бащиното си писалище за съвсем конкретни сексуални цели и именно върху него била прелъстена начинаещата холивудска актриса, дала живот на Си Джей. На практика това било чиста случайност, защото Чарли го вършил хиляди пъти преди това, но без никакви последствия. Но слуховете са едно, а фактите — съвсем друго. Си Джей знаеше със сигурност, че баща ѝ бе ограбвал „Скай Индъстриз“ в продължение на цели двадесет години преди решението на властите да го арестуват. Но вместо затвора Чарли предпочел да налапа дулото на собствения си револвер…
— Някакви колебания? — попита Моу, изправил се до бюрото така, че да вижда както монитора, така и лицето на шефката си.
— В какъв смисъл?
— Този път на борда са трима…
Скай вдигна очи към вицепрезидента на компанията, който отговаряше за програмата „Отбранителни системи“.
— Питаш се дали ще ми стигне мъжество за тази работа?
— Никога не съм казвал това, Си Джей.
— Цял живот слушам подобни безсмислици.
— И ги превръщаш в предимство — контрира Моу.
Подобно на много други офиси, обитавани от лъвовете на бизнеса, кабинетът на Си Джей носеше белезите на лична и професионална слава. Модели на спътници и ракети с Марката „Скай“ бяха разположени между големи фотографии на устремени към небето ракети и усмихнати политици. Почетно място беше отредено на онази част от колекцията, която Моу най-много харесваше — модела на спортната яхта „Сторми Скай“, благодарение на която „Купата на Америка“ бе върната в страната, след като дълго време бе стояла във витрината на швейцарски ветроходци.
Макетът имаше елегантни и стремителни линии — едно истинско произведение на изкуството, създадено да пори вълните и да се бори с вятъра. Освен че беше главен спонсор на победната регата, Скай участва лично в нея — една от най-тежките и опасни гонки в историята на ветроходството. А победата беше историческа поради факта че беше постигната от един изцяло женски екипаж.
Върху лицето на Скай изплува лека усмивка. Моу беше прав: тя наистина използваше всички средства, за да превърне жалките останки на някогашната империя в печелившо, макар и по-малко по мащаби предприятие. Защото огромната част от могъщата някога „Скай Индъстриз“ отдавна беше раздробена и продадена на парче, задоволявайки претенциите на кредитори и акционери. Това се случи малко след като станаха известни финансовите машинации на Чарли Бонвивана, както го наричаха медиите.
— След като китайците скачат за висока топка и искат да ми отмъкнат големите пари, ще трябва да планират не само победи, но и поражения — промърмори тя.
— И аз мисля така — кимна Моу.
В орбита
Върху монитора на Скай спътникът убиец беше маркиран с червено, но фактически беше черен. В момента се намираше на неколкостотин километра северно от екватора. Ръбестата форма на корпуса му, покрит със специални композитни материали, отразяваше последните достижения на технологията „Стелт“. А формата му съвсем не беше случайна, тъй като този космически апарат беше оръжие. Едно издължено и смъртоносно острие от искрящочерен обсидиан, носещо се в околоземното пространство.