Преустановил свободното си падане с помощта на миниатюрните позиционери, той провери състоянието на скафандъра. Не откри изтичане на кислород, системата за управление също изглеждаше наред. Повреденият спътник беше спасил живота му, но сега въпросът беше докога. В момента беше най-бързото живо същество във Вселената, но триенето неизбежно щеше да намали скоростта му и в крайна сметка щеше да се устреми към Земята подобно на Икар. Единствената му утеха беше убеждението, че ще бъде мъртъв далеч преди тялото му да бъде изпепелено от адския огън при навлизането в атмосферата.
Ветеран в областта на космическите разходки, Пит познаваше животоподдържащата система на скафандъра по-добре дори от нейните изобретатели. Основният му проблем бяха консумативите: двойният резервоар на гърба му съдържаше кислород за максимум девет часа. След това го чакаше смърт от задушаване.
— Е, Пит, какво възнамеряваш да правиш? — промърмори той. — Ще дремеш като мърша и ще чакаш края или ще опиташ един последен танц?
Кратко включване на двигателите му позволи да се обърне с лице в посока на движението. Очите му бързо откриха най-ярката звезда в орбита над него. Това беше МКС, единствената му надежда.
Космическата станция беше приблизително на шейсет километра над него, обикаляйки Земята в посоката, в която я обикаляше и той. Това му даваше шанс да я изпревари и да я изчака в момента на най-ниската ѝ орбита, след което да се изстреля към приемния шлюз — точно както го беше направила совалката. В плана му обаче съществуваше и една малка, но смъртоносна подробност — времето…
15
Лонг Бийч, Калифорния
Световните телевизии се надпреварваха да повтарят едни и същи кадри от аматьорската видеокамера, запечатала ужасния момент, в който безоблачното небе се беше набраздило от огнените следи на разпадналата се при навлизането в атмосферата совалка. Тези кадри отстъпваха място на поредицата внимателно редактирани изявления от Космическия център „Джонсън“, според които връзката с „Либърти“ е била прекъсната по време на операция за прибиране на повреден търговски спътник.
Скай отмести поглед от мониторите и насочи очи към кея отвъд прозорците на офиса ѝ. Там бяха закотвени „Акватус“ и „Арго“ — истински произведения на изкуството и високите технологии, може би най-модерните плавателни съдове, създадени досега.
Искрящо белият „Акватус“ беше малко по-широк от футболно игрище и около два пъти по-дълъг. Под главната му палуба имаше огромно, подобно на пещера пространство, простиращо се от носа до кърмата. В него можеха да се сглобят и приведат в готовност за изстрелване до три ракети от типа „Скай-4GR“, макар че в момента там имаше само една. Това беше най-голямата плаваща площадка за изстрелване на ракети в света. Надводната част беше на пет етажа. Там се намираха каюти за 240 души — екипаж, технически сътрудници и гости, плюс напълно оборудван команден център за изстрелвания от вода — основната причина за проектирането и строежа на този уникален кораб.
При първото си въплъщение „Арго“ бе търсил петрол във водите на Мексиканския залив. Той беше една от най-големите полупотопяеми самоходни платформи в света, побираща шейсет и осем души екипаж и технически персонал. Сиво-бялата стартова площадка се крепеше на осем масивни колони. На дължина нейната площ беше две трети от тази на „Акватус“, но в замяна на това ширината ѝ беше два пъти по-голяма. Колоните от черен метал стъпваха върху огромни, също така черни понтони, всеки с размер на подводница от клас „Морски вълк“. Издълженият хангар, който стърчеше над платформата, придаваше на плавателния съд странната форма на осмокрако механично морско чудовище.
В съзнанието на Скай изплуваха точките на контролния списък. През следващите няколко дни техниците щяха да направят пълна диагностика на ракетата и товара ѝ. След приключване на предполетната проверка щеше да се отвори огромната врата на кърмата на „Акватус“, през която шейсетметровият механизъм за изстрелване щеше да се придвижи по специални релси до подемника на „Арго“. Огромният механизъм за изстрелване заедно с ракетата трябваше да заеме позиция във вътрешността на хангара с климатичен контрол, превръщайки се в основа на самата площадка.
— Трябва да стане! — успокоително подхвърли Моу.
— Знам, но това не прави действията ми по-приятни — отвърна Скай. — Все пак решението е взето от мен и аз ще го изпълня.