Келси приключи с настройката и затвори капачето на детектора. Погледна към Земята, видя очертанията на Хавайските острови и отново си помисли за Нолън. Работила неуморно, за да реализира голямата мечта на живота си, тя усещаше, че частица от нея вече мечтае да се прибере у дома и да започне нов живот.
— Хайде, бебче! — примоли се Пит. — Приближи се още мъничко!
След осемте часа скованост цялото тяло го болеше. По време на движението в орбита беше длъжен да се съобразява с Първия закон на Нютон. Освободено от влиянието на микрогравитацията, тялото му щеше да влезе във въртеливо движение дори при най-малкото раздвижване на крак или ръка, а за да прекрати това движение, трябваше да използва част от скъпоценното азотно гориво, необходимо за осъществяване на предстоящата среща. В същото време си даваше сметка, че опитът да я осъществи си е чиста лотария, но въпреки това беше твърдо решен да съхрани шансовете си, колкото и незначителни да са те.
Това, което преди пет обиколки приличаше на ярка звезда, вече започваше да придобива по-конкретни очертания. Виждаха се дори отделните елементи на станцията и това беше най-прекрасната гледка в живота му.
Дръпна глътка вода от тръбичката пред себе си и се зае да планира следващите си действия. От изкуствения въздух устата му бързо пресъхваше. Индикаторът за горивото сочеше, че може да разчита на още няколко включвания на ускорителя — факт, който нямаше да му позволи втори опит.
МКС висеше на около четиристотин метра над главата му. В този момент беше готов да жертва дясната си ръка за един лазерен измерител на дистанцията и достъп до компютъра на „Либърти“. Въздъхна и прекара мислена линия до централната ос на станцията, след което я продължи с още тридесетина метра, за да определи посоката на движението си. Приключил с изчисленията, той решително включи малкия ракетен двигател.
— … Ате… и… емам…
Келси се стресна от неразбираемите срички в шлемофона си, примесени със силен пукот на статично електричество. Ако не се броят периодичните радиоконтакти със станцията, през последните два часа не беше чувала нищо, освен собственото си дишане. Прекрати работата си и напрегна слух.
— МКС… емам…
Сигналът стана по-силен, но гласът беше едва доловим шепот.
— МКС слуша. Приемам.
— Сла… Те… Господи… Келс… ти… и… си?
Кръвта се оттегли от лицето ѝ. Този глас принадлежеше на мъртвец!
— Пит?
— Келси! — екна в слушалките ѝ гласът на Моли. — С кого разговаряш там?
— С мен… — едва чуто прошепна Пит.
— Пит! — изкрещя Келси и гласът ѝ прекъсна от вълнение. — Къде си?
— Трийс… метра от станцията — задъхано отвърна той.
Келси рязко се завъртя и веднага забеляза малката фигурка, която бавно се издигаше към МКС.
— Въздухът… свършва… Нямам тяга…
Келси захвърли инструмента и грабна контролния панел на собствения си животоспасяващ комплект.
— Отивам да го прибера, Моли! — извика в микрофона тя. — Вземи комплект за първа помощ и ме чакай в шлюза!
— Ще се свържа с Управлението на…
— Не! — изграчи Пит. — Никакъв Хюстън!
— Но…
— Направи каквото ти казва — отсече Кели. — Дай първо да го приберем, пък после ще видим!
— Добре — отстъпи Моли. — Ще те чакаме в шлюза.
Келси определи позицията на бялата точица и включи ускорителя.
— Дръж се, Пит. Идвам!
— Въздухът…
— Дръж се, вече съм почти до теб!
Келси се отлепи от антената, надявайки се да улучи скоростта на изкачване. Стигна до Пит за по-малко от минута, изключи ускорителя и се протегна да го хване за ръката. Но обвивката на скафандъра се оказа твърде дебела за ръкавицата ѝ. Пит се завъртя и продължи да се издига нагоре.
Обзета от отчаяние, тя прегърна краката му и напрегна всичките си сили да го задържи. Тялото му увисна с главата надолу, но в следващия миг Келси установи, че и двамата продължават да се издигат, бавно въртейки се около себе си. Освободи дясната си ръка и включи ускорителя. Въртенето се прекрати и движението им влезе в синхрон с движението на станцията.