— Пит, чуваш ли ме?
Отговор нямаше.
Предпазливо завъртя скафандъра и визьора се оказа пред очите ѝ. Беше покрит със ситни капчици конденз. Очите на Пит бяха затворени, а устните му — широко разтворени и посинели.
— Хванах го! — задъхано прошепна тя. — Идваме!
— Разбрано — отвърна Моли.
Двете минути полет до шлюза и затварянето на люка ѝ се сториха цяла вечност. Дисплеят върху скафандъра на Пит показваше незначително количество кислород. Дано го спаси и дано не получи трайни увреждания, мълчаливо се помоли Кейси.
Докато налягането в шлюза се покачваше, Моли и Валентина ги наблюдаваха през илюминатора. Келси смъкна ръкавиците и се втурна да свали шлема на Пит. Той се отлепи от скафандъра с едва чуто изсъскване. Лицето под него беше посивяло.
— Дишай, Пит, дишай! — извика Келси и силно го плесна по бузите.
Промяната настъпи бавно. Изтекоха почти две минути преди кожата на Пит да започне да възвръща нормалния си цвят. После се закашля и се задави като удавник след изкуствено дишане. Келси уви крака около тялото му, за да попречи на отлитането му към тавана на камерата. Той продължаваше да кашля и да се тресе, а очите му бяха стъклени.
— Всичко е наред, Пит. Нямам представа как си се добрал дотук, но успя!
18
Моли и Валентина изчакаха изравняването на налягането и влязоха в шлюза. Келси продължаваше да придържа Пит, който беше изпаднал в безсъзнание, а от главата му капеше пот и конденз. Валентина бързо откачи празната раница от гърба му, после двете с Моли го придърпаха в Модул 1, където имаше повече място за сваляне на скафандъра му. Справиха се бързо, след което Валентина влезе в ролята си на фелдшер и се зае със свестяването на пациента.
Моли се плъзна обратно в шлюза и помогна на Келси да се освободи от космическото си облекло.
— И ако това не е чудо, здраве му кажи! — смаяно промърмори тя, докато откачаше раницата от гърба ѝ.
Келси смъкна ръкавиците и установи, че ръцете ѝ треперят.
— Господи, още не мога да дойда на себе си! — прошепна тя. — Като чух гласа му, сякаш… — Млъкна, неспособна да изрази с думи това, което беше изпитала.
— Дай да свалим тези доспехи — съчувствено подхвърли Моли.
Макар че по правилник обличането и събличането на космическия костюм беше работа на самия астронавт, на практика това рядко ставаше без чужда помощ. Справили се със скафандъра, двете жени плавно се плъзнаха в Модул 1.
— Как е той? — попита Келси.
— В безсъзнание, но стабилизиран — отвърна Валентина. — Дихателните му пътища са чисти, няма физически наранявания.
— Прогноза? — погледна я въпросително Моли.
— Зависи колко дълго е бил лишен от кислород — сви рамене Валентина.
— Когато стигнах до него, вече беше в безсъзнание — обади се Келси. — Но секунди преди това разговаряхме. До шлюза сме стигнали най-много за две минути…
— Хипоксията е много особено състояние. Ако сме го докарали навреме, ще се оправи без никакви последици. В противен случай ще настъпят усложнения. За момента предлагам да го преместим в жилищните помещения и да го настаним удобно…
— А след това трябва да докладваме на Центъра за управление — добави Моли.
— Пит каза да не го правим.
— Може би е било от хипоксията — подхвърли Валентина.
— В определени фази тя почти не се отличава от пиянството.
— Беше много настоятелен — възрази Келси. — Нека го изчакаме да се свести, а после ще видим.
Моли се замисли за момент, после се обърна към Валентина:
— Нуждаеш ли се от консултация с лекар?
— Нет. За момента нищо друго не може да се направи.
— Моли, в Центъра за управление не знаят, че Пит е жив — настоя Келси. — За тях той е загинал с всички останали на борда на „Либърти“. Нищо не вреди, ако изчакаме…
— Добре — взе решение Моли. — Ще изчакаме, докато се свести.
Пит лежеше в спалния чувал, прикрепен към стената на модула за почивка. Келси висеше в пространството наблизо и запълваше времето си с някаква електронна книга. Когато го видя за пръв път, остана с впечатлението за мъж с доста внушителна физика, но сега с изненада и ужас откри, че след космическото премеждие от този мъж не беше останало почти нищо.
— Боже, колко ме боли вратът! — простена с дрезгав глас Пит.
— Спокойно — меко подхвърли тя. — Искаш ли малко вода?
Взе еластичната бутилка и я поднесе към устата му.
— Полека, преглъщай бавно…
Пит се задави още на първата глътка. От устата му се изплъзнаха няколко капчици, но Келси успя да ги обере с кърпичката си, преди да литнат в пространството. След което се обърна и включи системата за вътрешна връзка: