Килкъни гледаше изображението на стенния монитор и се опитваше да си представи многобройните обекти, обикалящи около планетата.
— Значи нямате постоянно покритие в реално време на обектите в орбита — подхвърли той.
— Не, защото такова нещо не ни е нужно. За засичането на даден обект е достатъчно той да премине през обхвата на нашите сензори. Защото орбитите са постоянни и не е трудно да изчислим къде се намира в момента.
— Добре — въздъхна Тао. — Как ще процедираме?
Килкъни остана извърнат към екрана още известно време, после махна към бялата дъска на стената зад бюрото на Хешъл.
— Може ли?
— Разбира се.
— Това е Земята — описа една голяма окръжност той, прибави малък триъгълник над нея и добави: — А това е „Либърти“. След като приемаме, че тя е била обект на нападение с лазерен лъч, значи между нея и оръжието трябва да има права линия. — От триъгълника се спуснаха две линии, допирателни на Земята. — Всеки обект над тези линии може да вижда „Либърти“, всеки обект под тях — не може. Това елиминира значителна част от предметите в орбита, които ни интересуват.
— Но въпреки това остава огромно пространство — отбеляза Тао.
— Така е. Ако разгледаме нападението срещу шпионския спътник, ще елиминираме голяма част от него.
Хешъл скръсти ръце пред гърдите си и замислено се облегна назад.
— Възможно е — кимна най-сетне той. — Макар че ще трябва да проверим огромно количество данни. Не съм сигурен, че тук разполагаме с достатъчно възможности да го направим, без да привлечем внимание.
— Дайте ми само данните за всички обекти, които сте проследявали по време на двете нападения — отвърна Килкъни.
— А какво става със старите спътници? — попита Тао. — Онези, които вече не функционират?
— Ако се намират на геостационарна орбита, трябва да бъдат свалени на по-ниска — при отпадъците. Другите си остават там, където са били. С течение на времето всички падат и изгарят в атмосферата. Защо питате?
— Мислех си за учебните стрелби…
— Какви учебни стрелби?
— Ако качвате ново оръжие в Космоса, ще пожелаете и да го изпробвате, нали? Да се убедите, че работи…
— Дамата има право — намеси се Килкъни. — Губили ли сте други спътници?
— Всяка година умират по няколко. Повечето са стари и ограничено полезни, но понякога губим и съвсем нови — най-често от повишена слънчева активност, или микрометеорити.
— Можем ли да получим списък на онези от тях, които са били разрушени внезапно? — попита Тао.
— Разбира се. Предполагам, че имате предвид само военните, собственост на държавата?
— Не. Мисля, че ще е най-добре, ако разгледаме всички…
— За колко време назад? — попита Хешъл.
— Не знам — промърмори Тао и хвърли поглед към Килкъни: — Може би десет години?
— Напълно достатъчно — кимна той. — Това със сигурност ще обхване времето, когато това оръжие е било качено в орбита.
— Мога да ви предоставя сведения за военните спътници — кой ги притежава, кога са изстреляни и всичко останало. Но за търговските не разполагаме с много данни. За подробности ще трябва да се обърнете към лондонския „Лойдс“. Те са най-големите застрахователи на спътници в света.
Килкъни кимна и се обърна към Тао:
— Напомни ми да звънна на Барнет, след като свършим тук… Искам да уредя нещо…
Хешъл бързо състави кратък списък със спецификации и вдигна телефона:
— Лейтенант, бихте ли се отбили в кабинета ми?
След минута на вратата се появи Алейна Тагърт.
— Свободно, лейтенант — промърмори Хешъл и ѝ представи гостите си.
— Приятно ми е — сдържано отвърна Тагърт.
— Тези хора са от НАСА и работят по проблемите на опасните отпадъци в Космоса — уточни директорът.
— „Либърти“? — изгледа ги въпросително Тагърт.
Хешъл кимна, скъса листа от бележника си и ѝ го подаде.
— Искам да събереш тази информация.
Очите ѝ се плъзнаха по списъка и тя поклати глава.
— За част от нея трябва да се ровя в архивите.
— Разбирам, но работата е спешна. Остави всичко останало на втори план.
Тагърт работи без прекъсване до свечеряване, събирайки исканата от Хешъл информация за десетина години назад. Когато свърши, прехвърли данните върху няколко диска и лично ги занесе на Килкъни и Тао в хотела им.