27
Никита, шофьорът на Унгер, нямаше проблеми с проследяването на дипломатическата кола до Корольов, въпреки че това не беше основната му специалност. Американският автомобил не направи нищо, за да се отърве от опашката, а най-вероятно изобщо не я беше забелязал. Задачата на Никита малко се усложни, когато напуснаха магистралата и поеха по второстепенните пътища в околностите на Москва.
Унгер остави колата и шофьора на магистралата, направи знак на Стефан и Юрг и тримата предпазливо тръгнаха през гората към къщата на Задкин. Помощниците му бяха местни хора, бивши служители на КГБ, които в момента играеха ролята на консултанти на руската мафия. Не блестяха с особена интелигентност (в противен случай руснаците едва ли биха се лишили от услугите им), но настоящият им работодател твърдеше, че умеят да изпълняват заповеди. Руснаците бяха облечени с леки панталони и кожени якета над ризите с отворена яка, които имаха предназначението да прикриват оръжията им. Облеклото на Унгер беше същото, но с малко повече стил, който го отличаваше от обикновените бандити.
Стефан пропълзя до пристройката и им направи знак, че вътре има трима души. Шофьорът на посолството беше останал зад волана и прелистваше някаква книга.
Унгер направи знак на хората да останат по местата си и те кимнаха с глави. После издърпа от кобура под мишницата си автоматичен пистолет „Стечкин“ с дълъг заглушител. Вкара патрон в цевта, скри оръжието зад гърба си и тръгна с небрежна крачка към паркираната пред къщата кола. Почука на стъклото и шофьорът натисна копчето.
— Извинете — рече на руски Унгер. — Закъсах с колата, ей там, на пътя…
Пръстът му безшумно вдигна предпазителя, ръката му рязко изскочи иззад гърба.
9-милиметровият куршум потъна в лицето на младия мъж, а звукът от изстрела се загуби в шумоленето на околните брези, разклатени от лекия ветрец. Тялото на шофьора отлетя назад, главата му безжизнено клюмна.
Покрийте пристройката, направи знак на придружителите си Унгер и предпазливо се насочи към къщата.
Вътрешността ѝ се оказа тясна, претъпкана с книги и технически списания. На масичката в ъгъла имаше колекция от рамкирани фотографии. Част от тях бяха семейни, на младия Задкин в компанията на жена и дете, останалите бяха само на жената.
Унгер бързо провери останалите помещения и установи, че къщата е празна. По всичко личеше, че Задкин живее сам. Според кратката справка, която му предоставиха в последните минути преди полета, инженерът беше вдовец и имаше една дъщеря, която в момента живееше в Дания. Със задоволство установи, че старецът не си беше намерил компания.
Във вътрешната стая имаше компютър, заобиколен от множество хаотично разпръснати разпечатки. Едната стена беше изцяло покрита от снимки на „Мир“, към които бяха прикачени различни диаграми, изобразяващи траектории и възможни ъгли на контакт. Аутопсия от инженерна гледна точка, помисли си Унгер.
На масата имаше наченат пакет цигари, пепелник и евтина запалка еднодневка. Унгер я взе в ръка и щракна. Пламъчето беше високо и стабилно. Поднесе го към купищата хартия и не след дълго стаята се превърна в ярка клада, поглъщаща усилията на един многогодишен труд.
Равнодушна към качествата на старите мотоциклети, Тао реши да напусне душната работилница и да се разходи на въздух. Но едва направила крачка навън, в ноздрите я удари миризмата на изгоряло, а очите ѝ с ужас се спряха на черния дим, който излиташе от къщата на Задкин.
— Пожар! — изкрещя тя. — Къщата гори!
В следващия миг един куршум раздроби рамката на вратата на сантиметри от главата ѝ. Тя се просна по очи в момента, в който втори куршум пръсна зацапаното стъкло и острите парчета шумно се посипаха върху нея.
Обърна се, пропълзя на лакти и колене обратно в бараката и изкрещя:
— Лягайте долу!
Пренебрегвайки заповедта, Задкин се втурна към изхода, очевидно паникьосан от съобщението за пожара. Килкъни скочи от мотора и се втурна подире му. Руснакът се спря на вратата, политна назад и бавно рухна на колене. Килкъни го подхвана и го дръпна навътре в помещението. Върху предната част на ризата му бавно разцъфваха два алени кръга. Пръстите му се вкопчиха в ръката на Килкъни.
— „Мир“… „Либърти“… — задавено прошепна той. — Ти подозираш… оръжие?
— Да — кимна Килкъни и с изненада установи, че в очите на Задкин проблесна облекчение.
— И аз заподозрях същото след… след разрушаването на „Мир“…
Гласът му стана дрезгав от течността, която пълнеше дробовете му: