Грохотът на пожара поглъщаше напълно пукота на снабденото със заглушител оръжие, но попаденията в корпуса на обезобразения дипломатически автомобил бяха съвсем недвусмислени, принуждавайки Килкъни да остане зад укритието. По главата му се посипаха ситни късчета трипластово стъкло, които го накараха да си помисли за джакпота от монети, изливащ се от игрален автомат. Чернокосият мъж стреляше на равномерни интервали — точно толкова чести, колкото да го държат прикован върху влажния чакъл.
Мерцедесът направи широк завой и тръгна в обратна посока. Скоростта му намаля, но шофьорът, явно, нямаше намерение да спира. Пет куршума, изстреляни бързо един след друг, се забиха в задницата на дипломатическата кола. Затръшна се врата, нови два изстрела попаднаха в гумата пред него, после мерцедесът изръмжа и се понесе обратно по алеята. Килкъни вдигна пистолета, но дърветата му пречеха да се прицели. Секунди по-късно колата изчезна от погледа му.
Стана, отвори багажника и извади аптечката. Докато тичаше по обратния път към гаража, очите му попаднаха на друг мъж, който го държеше на прицел в близкия гъсталак. За разлика от предишните, той беше азиатец и имаше отлична възможност да се прицели. Килкъни се закова на място и вдигна ръце. Азиатецът кимна и бързо изчезна между дърветата.
28
— Дръж — промърмори Килкъни и подаде аптечката и мобилния телефон на Тао. — Направи каквото можеш да му помогнеш, а след това повикай помощ.
Тя извади няколко стерилни марли и ги притисна към раните на Задкин. Руснакът беше в безсъзнание, а лицето му имаше пепеляв цвят.
— Какво става?
— Станахме обект на нападение от четирима, но за момента сме в безопасност — отвърна Килкъни. — За двама от онези типове се погрижи нашият ангел спасител, но другите избягаха. Колите пред къщата не стават за нищо.
— Ангел спасител? Какво имаш предвид?
— Едва успях да го зърна, но несъмнено му дължим живота си. Не знам защо, но имам странното чувство, че не беше един от нашите…
Приближи се до широката гаражна врата в дъното на работилницата, вдигна я и изтика тежкия харли навън. Огледа вътрешността, но очила и каски не се виждаха никъде. Извади от джоба си своите — обикновени слънчеви очила, марка „Окли“, след което направи опит да си спомни особеностите на мотора, за които беше говорил Задкин. Завъртя контактния ключ и ритна стартера.
Моторът кихна и заглъхна. „При първоначален старт не трябва да се подава газ“, спомни си част от инструктажа той, върна ръчната газ докрай и отново опита. Ветеранът се разтресе, от двойния ауспух излетя гъст пушек и 740-кубиковият двутактов двигател се пробуди. Килкъни натисна съединителя, включи лоста на първа и внимателно подкара към алеята.
На идване беше отбелязал лошото състояние на черния път, който водеше до дачата на Задкин. Тукашната зима едва ли беше по-мека от тази, на която се „радва“ Мичиган. Пружинената седалка омекотяваше част от друсането, но той си даваше сметка, че тепърва трябва да преодолява истинските дупки.
Подаде газ, опитвайки се да свикне с особеностите на стария харли. Ветеранът нямаше нищо общо с ракетите, които яздеха голяма част от колегите му в службата. В момента, в който превключи на трета, предното колело попадна в някаква дупка и дясната му ръка не успя да удържи кормилото. Задното колело поднесе и машината опасно се наклони. Килкъни се изправи на стъпенките, сграбчи кормилото с две ръце и успя да я изправи.
Тези скорости наистина са самоубийствени, помисли си той, доволен, че е избягнал падането.
Отдалечил се на безопасно разстояние от дачата, мерцедесът намали скоростта, за да се справи с дупките. Прах и ситни камъчета пречеха на видимостта през задното стъкло.
Унгер беше свалил сакото си и го притискаше към раната. Подскачането на колата по неравния път правеше болката непоносима.
— Колко остава до шосето? — дрезгаво изграчи той.
— Малко повече от километър — отвърна шофьорът. — Искаш ли да намаля?
В същия миг колата попадна в дълбока дупка и цялата се разтресе, а Унгер изкрещя от болка.