— Но и бройката на вдигнатите в орбита спътници също нараства — възрази Килкъни.
— Не толкова бързо — поклати глава Грин. — Благодарение на вас двамата разполагам с изобилие от исторически сведения и успях да изградя модел на раждаемостта и смъртността на нашата орбитална популация. Допреди няколко години двете криви са относително стабилни — точно според очакванията. След което смъртността на спътниците рязко се покачва, което продължава и до ден днешен…
— Но ако изключиш спътниците на правителството, кривата се връща в нормални граници, нали? — подхвърли след кратък размисъл Килкъни.
— Точно така. За две години „Окълъс“ е първият некомерсиален спътник, който пада. Докато почти всички останали умират от старост. Практически кривата, за която говориш, се базира почти сто процента на комерсиалните спътници.
Килкъни се облегна в стола и преплете пръсти зад тила си, озадачен от анализа на Грин.
— Нима твърдите, че онзи, който стои зад всичко това, използва комерсиалните спътници като учебни мишени, а крайната му цел е да свали нашия? — учудено попита Барнет.
— Не — поклати глава Грин. — Данните сочат, че първоначалното ни становище е напълно погрешно. Когато ме инструктираха по този случай, ми казаха, че само шепа хора са знаели за шпионския спътник на борда на „Либърти“ и някой от тях е нарушил правилата на сигурността. Но сега си задавам обратния въпрос: ами ако правилата на сигурността изобщо не са били нарушени?
— Отговорът е, че извършителят е взел „Окълъс“ за поредния комерсиален спътник — подхвърли Тао.
— И той съвпада напълно с останалата част от данните ми.
— Значи някой сваля търговски птички — промърмори Килкъни. — Може би става въпрос за застрахователна далавера?
— Ако е така, не съм виждал по-мащабна далавера от тази — отвърна Грин.
— Комерсиалните спътници са огромен бизнес — обади се Барнет. — В момента около планетата кръжи хардуер за над сто милиарда долара, а Грин правилно отбеляза, че бройката расте. Светът вече е силно зависим от тази технология.
Наистина е така, помисли си Килкъни. Пейджърът в джоба ми, GPS системата в джипа ми, Интернет, дори конферентната връзка в момента — всичко това зависи от спътниците.
— Можеш ли да определиш стартовия момент на тези нападения? — попита на глас той.
— „Мир“ според данните, с които разполагам — отвърна Грин. — Мисля, че станцията е била първата мишена на учебните стрелби, за които спомена Роксан.
— Любопитно — промърмори Барнет.
— Добре, но как ще действаме оттук нататък? — попита Тао. — Все още нямаме идея къде се намира това оръжие.
— Не сме го открили, защото не търсим където трябва — отвърна Килкъни. — Грин, предлагам смяна на тактиката…
— Слушам те.
— Хвърли едно око на всички изстрелвания преди нападението срещу „Мир“.
— Колко назад?
— Колкото ти позволяват данните, но с акцент върху двете последни години. Направи съпоставка между изстрелванията и реално включените в орбита спътници. Искам да знам какво все още се намира горе.
— Но ние вече знаем това. И не можем да направим никакви правдоподобни заключения.
— Точно по тази причина искам да обърнеш внимание на изстрелванията. Всички знаем, че в Космоса има някакво оръжие, но по някаква причина не можем да го видим. Което означава, че някой е открил начин да скрие спътника си. Но доколкото съм информиран, все още никой не е измислил начин да скрие изстрелване на ракета в Космоса…
— Разполагаме с куп спътници, които следят единствено изстрелванията — кимна Барнет. — И регистрират всяко изстрелване, което качва нещо в орбита…
— Някъде сред тях се крие космически апарат, който е свален от отчет. Бас държа, че това е пътят, по който ще открием нашия човек…
— Ще имам грижата за съответните данни — промърмори Барнет и си отбеляза нещо в бележника. После вдигна глава и подхвърли: — Кога възнамерявате да се приберете у дома, вие двамата?
— Още не знаем — отвърна Тао. — Мислим да отскочим до още едно място, на което със сигурност ще открием физически доказателства…
— За какво става въпрос? — вдигна вежди Барнет.
— За „Мир“.
31
Пенг седеше в помещение, което си приличаше като две капки вода с подземната заседателна зала на посолството във Вашингтон, където получи заповедта да следи Килкъни и Тао. С тази разлика, че това тук се намираше дълбоко под една с нищо незабележима сграда на московската улица „Дружба“. След дългия и наситен с неочаквани събития ден, той седеше пред затъмнения екран на компютъра и бавно отпиваше чай. Мислеше за доклада, който току-що беше предал, а също и за реакцията на началниците си. Не очакваше нищо добро след участието си в престрелката в Подмосковието.