Помисли си и за Нолън. Сигурна беше, че и той наблюдава отнякъде това, което предстои. Връзката ѝ с него датираше още от времето, когато бяха деца и играеха заедно в кварталната градинка на Ан Арбър. И никога не беше прекъсвала, независимо от времето и разстоянията, които ги деляха.
Нолън Килкъни бе изпаднал в положението на човек, който е напуснал рая, за да се озове в ада. След тежък и продължителен полет от Хавайските острови той пое на изток по експресната магистрала Билайн, в посока Кейп Канавъръл. Водила тежка и продължителна битка с горещината и влажния въздух, климатичната инсталация на наетата кола почти сдаде багажа, особено в задръстеното движение в околностите на Космическия център „Кенеди“. Бързо разбрал, че няма никакъв смисъл да пълзи като охлюв през целия остров Мерит, той последва съвета на един патрулен полицай от Флорида и се насочи на юг към Кокоу Бийч.
Добра се до Джети Парк в ранния следобед. Там вече имаше малка, но бързо увеличаваща се тълпа. На свечеряване паркът беше претъпкан с народ и купонът по случай изстрелването течеше с пълна сила. Веселата компания наблизо, изглежда, бе решила да докаже, че знае наизуст всички песни от последния диск на Джими Бъфит. Килкъни запази спокойствие, търпеливо наблюдавайки островчето край северния бряг на река Банана. Мислеше си за Келси и предстоящото приключение — най-голямото в живота ѝ.
Очите му попаднаха на едно малко момиченце, което предпазливо пристъпваше по брега и спря на няколко сантиметра от тъмната и очевидно студена вода. Детето се поколеба дали да направи още една крачка, после се наведе, загреба шепа пясък и го запрати във водата, разтваряйки пухкави пръстчета. Но ветрецът поде песъчинките и част от тях попаднаха в очите му. Нолън скочи на крака още преди издайническото потрепване на детските устни.
— Спокойно, миличка, всичко е наред — успокоително подхвърли той. — Това е само пясък…
Наведе се и внимателно почисти песъчинките, а момиченцето бавно отвори големите си кафяви очи.
— Тамара! — прозвуча глас зад гърба му. — Какво има, скъпа?
Нолън вдигна поглед и видя една жена в напреднала бременност, която бавно се надигна от постланото на тревата одеяло.
— Това ли е мама?
Момиченцето се обърна по посока на гласа и посочи с ръка. Сълзите още се търкаляха по бузките му. Нолън го взе в прегръдките си и тръгна срещу разтревожената жена.
— Нищо сериозно — успокоително подхвърли той. — Само малко пясък в очите…
Момиченцето протегна ръце и ги уви около шията на майка си. Върху лицето на жената се изписа видимо облекчение.
— Много любезно от ваша страна — усмихна се тя.
— Няма нищо. Притежавам известен опит в тази област…
— Имате ли деца?
— Още не, но в продължение на доста време пясъкът в очите беше част от работата ми. Няколко години бях военен водолаз…
— Тамара, кажи благодаря на този добър чичко…
— Флагодая — прошепна момиченцето, налапа палец и се сгуши в прегръдката на мама.
Нолън се усмихна и се върна на мястото си. Ако не беше обаждането на НАСА, сега двамата с Келси положително щяха да се изтягат на някой плаж, насочили всички мисли към новия живот в утробата ѝ. Част от съзнанието му все още отказваше да приеме тази мисия, заради която бяха принудени да отложат следващата, най-важната фаза от съвместния си живот. Той обичаше Келси и беше готов да стане съпруг и баща. Дълго време бяха отдавали цялата си енергия на избраните професии, дълго време се бяха лишавали от радостите на живота. Но сега, когато резултатите вече бяха налице и им носеха достатъчно удовлетворение, и двамата разполагаха със свободата да планират общото си бъдеще.
Изтекоха дванайсет месеца, остават само пет, въздъхна Нолън и отново вдигна очи към хоризонта.
Девет минути преди старта подготовката навлезе във финалната си фаза. Приключили с всички проверки, контрольорите от Центъра за управление трябваше да вземат най-важното решение — да се разреши ли излитането или не. Жуженето на близо триста гласа в залата стихна до шепот в момента, в който Хал Атууд, главен тест директор на НАСА, взе микрофона в ръка.
— ТеПе? — попита той.