— Мръсни копелета! — изкрещя Килкъни. — Отвратителни убийци!
38
Спря издигането си на около седемдесет метра под повърхността на океана. „Морски лъв“ се плъзна покрай него, продължавайки последния си път към дъното. Мислите му бяха насочени към Роксан Тао и останалите членове на екипажа, които щяха да намерят гроба си в морските дълбини.
Обзе го огромна мъка. В много отношения Тао беше далеч повече от приятел, близка душа, партньор на ума, а не на сърцето. Между тях съществуваше особена интимност — интимността на мрачните тайни и опасните инциденти, за които малко хора подозират, но които оставяха дълбоки следи в душата им.
Спусни пердето, прозвуча в съзнанието му гласът на Тао. Ще имаш достатъчно време да скърбиш.
Корабът на нападателите вече почти не се виждаше в сивата акустика на морската повърхност. ХС5000 беше оборудван с радиомаяк и ксенонови аварийни светлини — за да привлече вниманието при аварийно изплуване от морските дълбини. Но в момента Килкъни не искаше да ги използва, тъй като щяха да привлекат едно напълно нежелано внимание.
— Оставиха ме да умра — промърмори той. — Значи трябва да направя всичко възможно да им върна жеста.
Даваше си сметка, че единственият му шанс беше да достигне сушата. А най-близката суша беше остров Робинзон Крузо, отстоящ на около петдесет километра на юг. Макар и да не беше оборудван с GPS, скафандърът притежаваше компас и системата АДС. Майстор-водолаз, Килкъни с лекота се ориентираше под водата. Засече позицията си чрез GPS координатите на „Мир“ в залива Къмбърленд, определи курса и включи ускорителите.
За да се добере до острова, му бяха нужни две неща: въздух за дишане и тяга. Провери показанията на дисплея на системата за аварийни ситуации. Налягането в кабината беше добро. Температурата — доста ниска, но поносима. Въглеродният двуокис беше под номинала, което означаваше, че скруберът на гърба му продължаваше да пречиства въздуха. Предната и задната кислородни бутилки изглеждаха нормално.
Поне няма да се задуша, помисли си с облекчение той. Засега…
ХС5000 можеше да остане под водата между осем и десет часа, но Килкъни вече беше използвал четири от тях. В аварийна ситуация скафандърът можеше да осигури кислород за още четиридесет и осем часа, но само, при положение че всички системи са изключени и водолазът стои на място, в очакване на спасителните екипи. Сегашната ситуация обаче беше друга.
Превключи дисплея на системата за захранване. Този скафандър беше от последно поколение и вместо обичайния захранващ кабел от кораба майка използваше самостоятелна горивна клетка, която произвеждаше електричество чрез химическа реакция между водород и кислород. Способността на скафандъра да генерира енергия беше ограничена в рамките на двете бутилки под налягане, прикачени към корпуса му.
При потапянето и двете бяха пълни, но в момента индикаторите показваха две деления по-малко на десетстепенната скала на всяка от тях.
При сегашната консумация ще изкарам поне дванадесет часа преди запасите ми да свършат. Ако островът е на петдесет километра оттук и се движа срещу течението със скорост един възел, запасите няма да ми стигнат, изчисли Килкъни.
После изключи всички консуматори, които не бяха необходими за жизнените му функции. Приспа бордния компютър, но без да го изключва. Комуникационната система, видеокамерата и външното осветление вече бяха изключени. Енергия консумираха единствено двигателите и кислородният апарат.
Помисли малко, след което изключи и вентилатора, който вкарваше рециклирания въздух от скрубера обратно в скафандъра. В ситуацията, в която се намираше, това беше неоправдан лукс. Вместо него използва кислородната маска, през която въздухът, който издишваше, щеше да се връща в скрубера, изтласкван от собствените му дробове.
Остана в пълен мрак, нарушаван единствено от светлината на ръчния му часовник. Скръсти ръце пред гърдите си и се концентрира върху дихателния си ритъм.
Пътят до острова щеше да бъде труден и бавен.
39
Пърл Харбър, Хавайските острови
18 август
След заминаването на приятеля му Грин практически се пренесе в офиса на военноморската база, излизайки само да вземе храната, която му доставяха на портала. Работата върху системата за акустична дневна светлина практически беше прекратена, тъй като всичките му усилия бяха насочени към локализирането на тайнственото оръжие в Космоса.