— Това теория ли е, или можеш да го докажеш?
— Ако питате дали разполагам със снимка на спътник убиец с логото на „Скай“, който взривява „Либърти“, отговорът е не. Но всички данни сочат към тях.
Грин набързо запозна Барнет с начина на разследване и логическата верига, довело го до крайното заключение.
— Не виждам пропуски в начина ти на мислене, макар че доказателствата си остават косвени — призна Барнет. — Сега номерът е да открием димящото оръжие и да го тикнем в ръцете на „Скай Еърспейс“. Ти запознат ли си със системата „Противоракетна защита“?
— Последната версия на Междузвездни войни? Да, частично…
— „Скай“ разработват част от нея, както и всяка друга утвърдена космическа компания в Щатите. Доколкото си спомням, те работят в областта на енергийните оръжия, най-вече базираните в Космоса лазери…
— Всъщност ние правим ли такива оръжия?
— Само елементи от тях, базирани на Земята. Не е вземано решение за нищо, което да бъде качено в орбита, главно заради отрицателния международен отзвук, който би предизвикал подобен акт. Президентът яко размахва сабята и лично аз приветствам усилията му за продължаване на научноизследователската дейност по всички фронтове. Но не мисля, че е готов да вдигне в Космоса такова оръжие. Все още не…
— Значи ако „Скай“ са направили подобно нещо, те са взели решението на своя глава?
— Точно така. Ще хвърля едно око на програмата им, за да видя какво ще излезе. Добра работа, Гринели.
— Благодаря. Някакви новини от Нолън и Роксан?
Барнет замълча за момент, после каза:
— Получих информация, все още непотвърдена, според която корабът им е потънал с всички хора на борда…
— О, не!
— Чилийските власти правят оглед на района, но до този момент не са открили нищо.
40
19 август
Клепачите на Килкъни потрепнаха и се затвориха, главата му клюмна. Тялото му започна да се свлича надолу, но после изведнъж се стегна, а очите му се отвориха. Инстинктът за самосъхранение отново се беше задействал.
Беше дрямал часове. Монотонното бръмчене на ускорителите и околната тъмнина му действаха като приспивна песен. Вратът го болеше, а главата му на няколко пъти се беше удряла в прозрачния купол на шлема. Ако не беше толкова студено, със сигурност щеше да съблече плъстеното елече и да го пъхне в процепа просто за да омекоти болезнените удари. Изправеното положение на тялото във вътрешността на скафандъра пречеше на съня и това беше добре, тъй като само в будно състояние имаше шанс да остане жив. Много му се искаше да подремне, но това криеше опасността да се отклони от курса и да остане завинаги в океана.
Погледна часовника си — акт, за който беше закъснял с около пет минути. Маратонът към брега продължаваше вече двадесет и четири часа, а престоят му в скафандъра наближаваше двадесет и осем. Сандвичът, който беше взел от кухнята на кораба, отдавна се беше превърнал в спомен. Хранителните му запаси се изчерпваха с кутийка бисквити с канела.
Животоподдържащата система все още беше в добра форма и имаше кислород за още един ден, но енергийната клетка беше на изчерпване. Включи АДС системата и мракът отстъпи място на компютърната анимация. През цялото време се държеше на дълбочина 60 метра — достатъчна, за да избягва повърхностната турбулентност, но все пак не толкова голяма, че да пречи на придвижването му.
Дъното под него се издигаше стръмно нагоре като скалистите хълмове в подножието на висока планина. Една надежда, че сушата е близо. По приблизителните му изчисления назъбената линия директно пред него се намираше на по-малко от километър.
На това разстояние очертанията на обекта бяха по-ясни, някои от тях познати. Потисна вълнението, което нахлу в душата му, но фактът си беше факт. Комини, бордни оръдия… Ориентирът, който бе очаквал през цялото време.
Заливът Къмбърленд беше единственото удобно за акостиране място около остров Робинзон Крузо. Останалата част от крайбрежната ивица беше изпълнена с остри скали и непристъпни зъбери. При излизането им в открито море преди няколко дни Перети беше посочил една точка на седемстотин-осемстотин метра от брега, където по времето на Първата световна война потънал немският крайцер „Дрезден“. Останал без гориво, той бил притиснат към скалите от три английски кораба и капитанът заповядал да бъде потопен.
Килкъни изключи системата, за да спести енергия за последния етап от кошмарното си пътуване. Щракна копчето на фенерчето, което висеше на шията му, и го остави да свети. Решителният момент беше настъпил. Или ще изплува, или ще умре.