Очите му се преместиха от часовника към компаса, вграден в скафандъра. Заобикаляйки източната част на островчето с формата на бумеранг, течението незабележимо се променяше, поемайки на запад. Килкъни включи ускорителите и коригира курса.
Петнадесет минути по-късно направи нова проверка на позицията си.
АДС системата показа „Дрезден“ значително по-близо. Масивният корпус изпълваше целия екран. Той докосна левия ускорител, издигайки се над потъналия кораб. Крайцерът бавно се плъзна под него. На предната палуба ясно се виждаха отдавна замлъкналите оръдия. Пред очите му се разкри каменистото дъно, което стръмно се издигаше към брега.
После изображението подскочи и започна да се разпада. Килкъни побърза да изключи системата. Свистенето на електрическите ускорители промени тона си. Изгубили мощност, витлата се въртяха по-бавно.
— Не ме предавай, приятелче! — прошепна той. — Не сега, накрая!
Витлата сякаш се поколебаха за миг, после спряха.
— По дяволите!
Лишен от тяга, скафандърът започна да отстъпва пред натиска на подводното течение. Стиснал отслабващото фенерче между зъбите си, Килкъни започна да опипва средната му част. Аварийната манивела беше сгъната в специалното си легло на алуминиевия корпус на ХС5000. Той издърпа дръжката и направи опит да я завърти, но тя не помръдна.
Притисна гръб в стената на скафандъра и наблегна с цялата тежест на тялото си. Фенерчето падна от устата му и увисна на шнура си. Ръчката най-сетне помръдна. Отначало само с няколко градуса, после още малко… Битката с шестте атмосфери налягане беше тежка.
Манивелата бавно се завърташе, а ръцете го заболяха от напрежение. Слепоочията му започнаха да пулсират.
Разнесе се протяжно, подобно на стон пропукване, след което пломбата най-сетне поддаде, изпускайки едно отчетливо „пфф“ — като въздишка на облекчение. Морската вода нахлу във вътрешността на скафандъра. Манивелата моментално олекна и Килкъни побърза да я завърти докрай. Цепнатината около кръста му се разшири, пропускайки още вода. Краката му бързо потънаха и долната част на тялото му олекна.
Пусна манивелата и се сви на топка в горната част на скафандъра, опитвайки се да съхрани скъпоценната въздушна камбана, образувала се там. Ледената вода стигна до гърдите му, изсмуквайки въздуха от дробовете му.
Освободена от над петдесет процента от тежестта си, горната част на скафандъра се стрелна към повърхността като коркова тапа. Цветът на водата стана тъмносин, после светлозелен. Светлината я прониза, добавяйки допълнителни цветове.
Алуминиевата броня се изстреля на повърхността, подскочи нагоре, след което се преобърна назад. Килкъни светкавично се освободи от кислородната маска и изплува. Очите му се плъзнаха по не особено високите вълни, които се пенеха по посока на скалистия бряг. Остатъците от въздух бързо напускаха горната част на скафандъра, до която се поклащаше прозрачният шлем. Беше ранен следобед, а той се намираше на около триста-четиристотин метра от брега.
Борейки се с ужасния студ, той накара тялото си да се движи, но всеки замах беше тежка борба. Когато най-сетне се претърколи на каменистия бряг, очите му горяха от солената вода, а в устата му имаше парещо-кисел вкус. Вдигна глава и видя малката къщичка с потъмнели от ветровете стени, кацнала на близката скала. На верандата стоеше възрастен мъж с въдица в ръце.
— Buenos tardes, Salvador — дрезгаво извика Килкъни и старецът вдигна глава. — Имаш ли малко ром? — вдигна ръка и поднесе свитите си пръсти към устата като чаша.
41
154 градуса западна ширина,
0 градуса дължина
19 август
— Капитане, от „Арго“ докладваха, че са на позиция и започват захранването с баласт.
— Благодаря, господин Перес — кимна капитан Боб Уърнър.
Набит и широкоплещест мъж на средна възраст, Уърнър беше започнал да остарява. Естествено русата му коса и брада бяха избелели от дългите години в морето, а кожата на лицето му беше груба и потъмняла. Настанил се на капитанското кресло на мостика на „Акватус“, той се наслаждаваше на панорамната гледка. Океанът беше спокоен, слънцето прежуряше от безоблачното небе.
На половин миля от левия борд плаващата платформа „Арго“ се движеше в рамките на десет метра отклонение от мислената линия на екватора, използвайки GPS и контролираните от компютър обороти на мощните си двигатели.
Вече беше включен часовникът, отброяващ времето до старта. До него оставаха три дни и техническите екипи на двата съда правеха последните приготовления. Изстрелването трябваше да стане в събота, точно в 12:00.