Семейните снимки по стените бяха малко на брой. Над камината имаше стара снимка на горд сержант артилерист с униформа на ВМС, прегърнал жена и невръстно хлапе. До него, в специална дървена кутия, беше сгънато националното знаме.
— Ако в даден момент от нашия разговор решите, че присъствието на адвоката ви е наложително, ние незабавно ще го прекъснем и ще направим всичко възможно да осигурим присъствието му. А докато се занимаваме с това, вие ще останете под наше наблюдение.
— Ще бъда арестуван?
— Не ме разбрахте. В момента разследваме една изключително опасна ситуация. Казах „под наше наблюдение“, но това всъщност означава „под наша закрила“.
Барнет говореше с тих, вдъхващ доверие тон. Като прокурор трябва да е бил страхотен в съдебната зала, помисли си Килкъни.
— Желаете ли присъствието на адвоката си?
Рейни поклати глава.
— Тогава да започваме. Вие ли сте Ансън Рейни?
— Да.
— И работите в „Скай Еърспейс“?
— Да, вече дванадесет години.
— С какво се занимавате там?
— С научно-развойна дейност. Конструирам спътници.
— Запознат ли сте с дейността на „Скай Еърспейс“ в полза на правителството на САЩ, по-специално в областта на Системата за ядрена защита?
— Аз съм ръководител на конструкторския екип в тази област.
— Къде е работното ви място?
— В института в Палмдейл, който е собственост на компанията. Групата ми разполага с обособена сграда.
— Ако не греша, вашата специалност има пряко отношение към базираните в Космоса лазерни системи…
— Точно така — кимна Рейни. — Предлагаме разработка на затворена система от космически платформи с лазерни оръжия, които могат да прихващат междуконтиненталните балистични ракети още преди да са се качили в орбита.
— Възможно ли е подобно оръжие да бъде използвано за нападение например на друг обект в орбита?
— Да. Това е интегрална част от системата, която предлагаме.
— А какво ще кажете за убийство на астронавти? — попита с леден глас Килкъни.
— Моля? — объркано го погледна Рейни.
— Извинете за този въпрос — намеси със сдържано раздразнение Барнет. — Напоследък сътрудникът ми преживя доста трудни мигове… Преди да напусна Вашингтон, аз се срещнах с неколцина високопоставени служители от Министерството на отбраната. Те са запознати с вашата работа и високо я ценят. От тях научих, че в момента в Космоса не се провеждат изпитания на оръжия с лазерно насочване. Това вярно ли е?
— Ами… да… — заекна Рейни. — Точно така.
— Това означава, че „Скай“ не са извели такова оръжие в орбита, защото, ако е обратното, вие като негов конструктор трябва да сте уведомен… Така ли е, господин Рейни?
Домакинът не отговори, а очите му се местеха по лицата на тримата мъже.
— Така ли е, господин Рейни? — повтори въпроса си Барнет.
— Вижте, аз работя върху секретни проекти — промърмори Рейни и се сви на дивана. — Вие сте от ЦРУ и знаете какво означава това. Ако говоря за работата си, като нищо ще свърша в затвора!
— Уверявам ви, че всички присъстващи тук са проверени и имат право на достъп до секретна информация.
— Откъде мога да бъда сигурен?
— Добре, прав сте. Мисля, че ако ми дадете няколко минути, ще мога да ви успокоя.
Барнет се насочи към вратата и извади мобилен телефон от джоба си.
— Как загина баща ви? — подхвърли Килкъни.
— Баща ми ли? — озадачено го погледна Рейни, който очевидно не беше свикнал на резки промени в темата на разговор.
— Гледам парадната униформа, медалите и знамето. Трябва да е бил истински войн.
— Такъв беше. Целият му живот премина във флота. Загина при нападението срещу американските казарми в Бейрут. Служил е и във Виетнам.
— Това ли е причината да работите в областта на отбраната?
Рейни кимна.
— Не ме взеха в армията поради вродена аномалия в сърдечната дейност — промърмори той. — Баща ми даде живота си за родината и аз реших, че трябва да направя нещо в негова памет.
Барнет се върна с обемисто куфарче „Халибъртън“, сложи го на масата и щракна ключалките. Капакът му отвътре представляваше екран с течен кристал, а в долната му част имаше клавиатура и други уреди. Издърпа късата антена и я насочи към прозореца.
— Нали юг е натам?
— Да — кимна домакинът.
Директорът на ЦРУ нагласи антената, седна на дивана до Рейни и започна да набира дълга поредица от цифри. От куфарчето се разнесоха писукания — от онези, които издават факс апаратите, когато „се ръкуват“, след това всичко утихна.