— Не е толкова смешно, колкото го изкарваш, Джейзън — каза рязко Джанет. — Подобно нещо лесно се забравя. Тя пече най-различни сладкиши.
— Да, май си права — отвърна докторът.
Каза си, че би трябвало да се прибере и да започне да чете списанието, но не му се искаше. Беше толкова приятно да седи навън — просто да седи. Отдавна вече не можеше да си позволи да поседи повечко. Разбира се, неговата е лесна, защото той остаряваше и беше почти на края, но нямаше да е така за някой по-млад лекар, който още не се е издължил за следването и току-що започваше. В Асоциацията се говореше, че ще призоват да се отпуснат субсидии за поддържане на лекарите. Защото все още имаше нужда от тях. Дори и след като бъдат ликвидирани всички заболявания, все още щеше да има нужда от тях. Не биваше да се допусне редиците им да оредеят, защото отново и отново през известни периоди те щяха да бъдат крайно необходими.
Той от доста време се вслушваше в стъпките, които се приближаваха по улицата, а ето, че те внезапно завиха през неговата порта.
Докторът се поизправи на стола.
Може би беше пациент, знаеше, че си е у дома, и идваше да го види.
— Ами това е мистър Джилбърт — извика Джанет изненадана.
Наистина беше Кон Джилбърт.
— Добър вечер, докторе — каза Кон. — Добър вечер, мис Кели.
— Добър вечер — отвърна Джанет и стана да се прибере.
— Няма смисъл да си отивате — обърна се към нея Кон.
— Имам да свърша няколко работи — каза му тя. — Тъкмо се готвех да вляза.
Кон се изкачи по стъпалата и приседна на люлката.
— Хубава вечер — заяви той.
— Много хубава — потвърди докторът.
— Най-хубавата пролет, която помня — продължи Кон, като се приближаваше със заобикалки към това, което трябваше да каже.
— И аз мислех така — рече докторът. — Струва ми се, че люлякът никога не е ухаел толкова силно преди.
— Докторе — подхвана Кон, — както смятам, май ти дължа доста прилична сума пари.
— Дължиш ми малко нещо — отвърна докторът.
— Знаеш ли колко могат да бъдат?
— Нямам никакво понятие — увери го докторът. — Никога не съм си правил труда да водя сметки.
— Мислил си, че ще е чиста загуба на време — рече Кон. — Мислил си, че никога няма да си платя.
— Нещо такова — съгласи се докторът.
— Доста време се грижиш за здравето ми — подхвърли Кон.
— Вярно е, Кон.
— Тук нося триста. Смяташ ли, че ще покрият всичко?
— Така да бъде, Кон — каза докторът. — Бих се съгласил и на доста по-малко.
— Предполагам, че по този начин сме квит. Струва ми се, че триста са близо до точната сметка.
— Щом казваш — отвърна докторът.
Кон измъкна портфейла си, извади пачка банкноти и му ги подаде. Докторът ги взе, сгъна ги и ги набута в джоба си.
— Благодаря, Кон — рече той.
Внезапно изпита някакво странно чувство, сякаш трябваше да знае нещо, сякаш трябваше само да посегне и да го хване. Но колкото и да се мъчеше, не успя да проумее какво е.
Кон стана, потътри крака по верандата и се отправи към стъпалата.
— Хайде, довиждане! — каза той.
Докторът се върна към действителността.
— Хайде, Кон. Ще се видим. И благодаря.
Седеше на стола, без да се люлее, и се вслушваше как Кон минава по пътеката, излиза от портата и тръгва по улицата, докато отново настъпи тишина.
И все пак сега трябваше да влезе и да се заеме със списанието. Въпреки че беше най-вероятно в него да има само глупости. Сигурно никога вече нямаше да му е необходимо да научава нещо от медицинските списания.
Докторът избута списанието настрана и се замисли: нещо ставаше с него. Вече двадесет минути четеше, а нищо не бе запомнил. Една дума не можеше да повтори от прочетеното.
„Прекалена възбуда — помисли си той. — Прекалено съм възбуден от операцията «Кели»… Как само я нарекоха — «Операция Кели».“
И отново си спомни всичко.
Как беше изпробвал ваксината, после бе отишъл в окръжното медицинско управление и как след доста насмешки и скептицизъм лекарите в окръга се бяха убедили. А оттам бе отишъл в Асоциацията.
Накрая незабравимият ден, когато пред делегатите се изправи другоземецът и той самият бе представен — и най-после, как прословутият лондонски специалист стана да предложи, че проектът не може да се нарече иначе освен „Кели“.
„Тържествен миг“, каза си той, и се опита отново да почувствува гордостта, но вече я нямаше, поне не цялата. Никога вече през останалия си живот нямаше да изпита такава гордост.
И ето че седеше късно вечерта в кабинета си на обикновен провинциален лекар и се опитваше да навакса с четенето, за което никога не му оставаше време. Въпреки че това вече не беше съвсем вярно. Сега имаше време колкото си иска.