Посегна, придърпа списанието изпод лампата и се зае да чете.
Но четенето вървеше бавно.
Върна се и отново изчете един пасаж.
Каза си, че не би трябвало да бъде така.
Или остаряваше, или зрението му се влошаваше, или просто беше глупав.
Това беше думата — това беше ключът към онова неосезаемо нещо, което би трябвало да улови само с едно протягане.
Глупав!
Може би не съвсем глупав всъщност, а само малко бавен. Не по-малко интелигентен, а не толкова схватлив и остроумен, колкото е бил. Малко по-бавно разбираше същността на нещата.
Марта Андерсън бе забравила колко мая се слага на нейните прочути, награждавани кифлички! А това Марта не би трябвало никога да забрави.
Кон си бе уредил сметката, а съгласно таблицата на стойностите, към която Кон се бе придържал цял живот, това бе явна глупост. Най-умното, най-подходящото за Кон сега, когато вероятно никога нямаше да се нуждае от лекар, щеше да бъде просто да забрави задължението си. А и нямаше да му бъде трудно, защото и без това го бе забравил до тази същата вечер. Другоземецът бе казал нещо, което на времето той взе за шега.
— Не се безпокойте — бе казал той, — ние ще изцерим всичките ви болести. Твърде вероятно и няколко, за които и не подозирате.
А съобразителността не беше ли болест?
Трудно можеше човек да мисли за нея по този начин.
„Не съм толкова схватлив — помисли докторът. — Не мога толкова бързо да схвана смисъла на някакъв пасаж, изпълнен с медицински термини — принуден съм да чета по-бавно, за да го запомня.“
Каза си, че някои от най-глупавите хора, които е познавал, са били най-щастливите.
Той избута списанието настрана и се загледа в светлината.
Щеше да се усети най-напред в града, защото тук бе първият експеримент. А шест месеца след тази нощ щеше да се почувства и в целия свят.
Замисли се докъде ли ще стигне — защото все пак това беше основният въпрос.
Само малко по-бавни?
Назад към нечленоразделното бръщолевене?
Назад чак до маймуната?
Нямаше начин да предвиди…
И трябваше само да вдигне телефона, за да го спре.
Седеше смразен от мисълта, че може би се налагаше операция „Кели“ да бъде спряна — че след толкова години смърт, болка и нещастие човекът трябваше да си ги откупи отново.
„Но другоземците — помисли си той, — другоземците няма да допуснат този процес да отиде прекалено далеч.“ Които и да бяха те, той вярваше, че са почтени същества.
Може би липсваше единство на възгледите, а съществуваше само най-обикновената общност на състрадание към слепия и сакатия.
„А ако съм сгрешил — каза си той, — ами ако другоземците имаха за цел да се деморализира човечеството преди тяхното нахлуване?“
И докато седеше, разбра. Разбра, че колкото и малка да е вероятността да бъде прав, той трябва да направи нещо.
Твърде отдавна беше лекар, за да не спре операцията „Кели“.