— Татко, а защо скри онова нещо в косата ми?
Исмен се огледа. Наоколо нямаше минувачи.
— Така трябваше, момчето ми — каза Исмен, като гледаше сина си в лицето. — Така трябваше. Но ти никога и на никого не казвай. На никого и никога. И ако, не дай боже, се изтървеш, кажи… кажи, че просто си го измислил. Разбра ли?
Синът учудено погледна баща си — досега не беше го учил да лъже. Слушаше го, сбърчил вежди като възрастен, после кимна.
— Да, татко.
„Ето, преподадох му първия урок по лъжа — помисли Исмен. А колко ли още други ще има!“
Всичко едва започваше. Предстоеше да научи сина си да не се отличава сред лишените си от съвест връстници. Навсякъде и винаги самотен, чужд на всички — ще издържи ли?
И ще се съхрани ли в него човекът?
Ще благодари ли някога на баща си за днешното, или, напротив, ще го прокълне?
Синът мълчаливо вървеше редом с Исмен, хванал ръката му.