Васил Райков
Операция „Нептун“
1
Има дни, които за цял живот остават в паметта ни, без времето да успее да заличи контурите на преживяното. За Руси Лазаров най-яркият от тези дни беше 17 февруари 2031 година. Може би защото твърде много обичаше сестра си Ванда и всяко нейно сътресение намираше дълбок отклик в чувствителната му славянска душа. Или защото всичко, което узна и сам преживя през следващите дни, го беше поразило със своята необикновеност…
В този ранен следобед Руси подреждаше марките си. „Подреждаше“ не е точната дума, защото те винаги си стояха наредени като за изложба в класьорите. Ала само страстният колекционер познава чувството да се „рови“ из своята сбирка, да се любува на някоя особено рядка марка, за която знае, че много хора по света въздишат със завист.
По едно време се позвъни.
— На входа е Ванда — разнесе се равният глас на електронния „портиер“.
— Да влезе! — нареди младежът, без да прекъсва заниманието си. И чак когато някой изхълца зад него, се обърна. Сестра му седеше отпуснато на канапето и плачеше неутешимо. Ванда, за която покойният им баща често казваше, че не била жена, а истински гаврош!
— Ще благоволиш ли да ме посветиш в причината на своите сълзи, сестричке? — направи опит да я успокои Руси.
Младата жена отвори уста да каже нещо, но се разхлипа още по-неудържимо. Тя беше стройна тридесетгодишна блондинка, със спортна фигура, хлапашки чар и малко дръзки черти на лицето. От своята баба по бащина линия, потомка на полски демократ-революционер, бе наследила името, две сивозелени продълговати очи, засенени от дълги мигли, и една чисто момчешка самостоятелност, проявана с въодушевление от най-ранна възраст. Да плаче тази жена, която със собствените си ръце беше убила двуметров смок при една екскурзия в Рила, беше просто невероятно и Руси усети, че сърцето му се свива в тревожно предчувствие.
— Все пак кажи какво се е случило, Ванда? — настоя загрижено той.
— Избягах от лудницата! — беше краткият отговор.
— Откъде?…
— От луд-ни-ца-та!…
Руси не повярва на ушите си.
— Ти?
— Само не знам как успях да се отскубна от ръцете им; двама лекари и една санитарка… Ама такова кроше му фраснах на единия…
— Чакай, моля ти се, но защо?
Ванда се изправи отривисто и като жестикулираше отсечено, задавена от мъка и безсилна ярост, каза:
— Защото искаха да ме затворят… При лудите, разбираш ли! Мен!…
— Ако продължаваш така, май аз ще отида там — каза меко Руси и като приседна край нея, я погали съчувствено по бузата. — Я си полегни, сестрице! И престани да цивриш!… Хайде, разказвай сега! Само че от самото начало.
Ядосана на тези сълзи, които напираха против волята й, Ванда разтърка гневно очи със свити по детски юмруци въздъхна тежко-тежко и започна:
— Ако знаеш какво съм преживяла през тези двадесет и четири часа, Руси!… Снощи, била съм вече заспала, пристигнал Стилян. Влязъл тихо, запалил нощната лампа и седнал на крайчена на леглото. Когато отворих очи, той ми се усмихна мило насреща и каза:
„Не исках да те будя, зайо, толкова сладко спеше. А не успях да се прибера по-рано, за да се сбогуваме.“
Точно тези думи ме разсъниха напълно — „да се сбогуваме“. Първата ми реакция беше да изпищя с всичка сила, тъй се изплаших. Но нещо ме спря. Стилян ме гледаще нежно и ми се усмихваше със своята виновна, малко крива усмивка. А през одеялото — можеш напълно да ми вярваш, Руси! — през одеялото усещах топлината на тялото му. Бях толкова смаяна и ужасена, че не помръдвах в леглото. И само за да разсея всякакви съмнения за нереални видения, високо попитах:
„Кога заминаваш?“
Имах чувството, че някой друг е произнесъл тези думи; толкова чужд и странен бе гласът ми. А той моментално отвърна:
„След малко тръгвам, зайо Утре следобед трябва да съм там“
И ме погали… И аз пак усетих топлината на ръката му…
Не мога да ти опиша, Руси, какво изпитвах, докато ме милваше по косата. И пак нещо дълбоко в мен ме караше да не се издавам. Стиснах устни да не изкрещя и чувствувах, че всеки миг мога да припадна. За щастие скоро той се изправи и започна да се разхожда замислено из стаята. После ми каза, че ще му бъде мъчно без мене, че никак не му се ходело, ама нямало как, бил се захванал вече… А аз продължавах да лежа като хипнотизирана. Само следях всяко негово движение и все очаквах да направи нещо… нещо ужасно, кошмарно…
По едно време Стилян отвори гардероба и взе да рови из него.
„Зайо, да знаеш къде ми е скиорският шал?“
Прехапах до кръв устни, но отново успях да се овладея. Как съм набрала кураж да стана и да се движа — не знам. Като гледах да съм винаги с лице към него, отидох до гардероба, измъкнах моя шал и му го дадох; може би помниш, че имаме два съвсем еднакви шала. Той го взе и така ненадейно ме прегърна, че нямах време да се отдръпна. Примрях в ръцете му. Само помислих изтръпнала, че ей сега ще се случи онова страшно нещо, което очаквах през цялото време. А той ме целуна — ей тука, по бузата, — после се отправи към вратата, обърна се и ми махна усмихнато с ръка: