Стилян не успя да сдържи едно спонтанно възклицание:
— Така ли?
— Много съжалявам — поясни сдържано Камбуров, — но психическите изследвания са показали, че е по-целесъобразно да не се прекъсва тренировъчният режим от действителния опит. Така че отпуската се отлага за по-добри времена.
Съобщението беше наистина неприятно. Последните десет дки Стилян бе прекарал в тренировъчната къща в института и очакваше тези два свободни дни с момчешко нетърпение; бяха се уговорили с Ванда да направят една чудесна екскурзия в планината, далече от хората и шумния град. И сега изведнъж…
— Какво се иска от мен? — попита делово той и се изправи, като се помъчи да прикрие разочарованието си.
— Само да облечете екипа си и да слезете в гаража.
— След пет минути ще бъда долу — каза Стилян и излезе.
Академик Камбуроз го очакваше зад волана на специално екипираната кола, която със своите апарати, камери, обективи и гъста плетеница от кабели приличаше на лаборатория. Малко се изненада, че лично той идваше да го изпрати, но знаеше най-добре от всички с какъв огромен интерес шефът следеше целия опит. Потеглиха веднага. Потънал ш мрачните си мисли, Стилян не забелязваше накъде се движат. Изведнъж колата спря и той политна напред. Намираха се пред тяхната къща. Все пак шефът беше помислил и за това!…
— Но не се бавете повече от няколко минути — каза Камбуров и го подкани някак припряно и недоволно: — Хайде!… Хайде!… Вървете!
Завари Ванда заспала. Беше толкова изненадана, горката, че не успяха да се сбогуват като хората. После Камбуров го откара до края на града, изчака стрелките на часовника да се спрат на двайсет и два часа, включи цялата апаратура и се раздели с него; това също влизаше в условията на опита — да отиде сам до подводната къща…
Експериментът беше започнал. Стилян се отправи към острова и през цялото време не се отърва от чувството, че е внимателно наблюдаван. Дори когато наближиха с моторницата на рибаря мястото на спускането, стори му се, че вижда в далечината перископа на някаква подводница…
Ето, това не можеше да си обясни сега Стилян първи — случайна ли беше тази разлика във времето?… „Защо именно с два дни закъсня моят двойник?“ — напразно се питаше той, докато скутерът пореше прозрачната вода, прорязана от светлите мечове на силното слънце…
Когато наближи мястото, младият мъж изключи автопилота и премина на ръчно управление. Скоро в зеленикавия полумрак изплува сияйният купол на подводната къща. А после бързо изключи двигателя и скутерът послушно легна на песъчливото дъно; отдалеч се виждаше през стъклената стена, че в къщата има хора.
Хора действително имаше. Руси Лазаров седеше на леглото и се почесваше смутено, а върху другото легло — неговото! — седяха прегърнати Ванда и Стилян втори; това видя той, притаен зад близката скала. „Последните ще бъдат първи!“ — каза си Стилян първи и се усмихна мрачно. Постоя така миг-два, потресен от неочаквания изход на техния „мъжки“ двубой, после бавно се извърна. Отдалечи се безшумно с плуване, за да не го усетят от къщата, после изтегли с мъка тежкия скутер зад склона и едва тогава го включи на най-бързи обороти. Слели се в едно, човекът и машината запориха морската бездна. Надолу и все по-надолу, където синкавият мрак се сгъстяваше до мастилено-черно…
„Поне ще престане най-сетне този кошмар!“ — каза си той и изпита мъчително задоволство. Ванда не би го преживяла. От подобно сътресение не би се оправила цял живот, познаваше отлично жена си. „Но на кого я оставяш?“ откликна болезнено в съзнанието му и той с учудване откри, че не ревността, а неговият разум търсеше отговора. Усмихна се печално. Как на кого?… На един друг Стилян, точно толкова реален, колкото е и самият той. За Ванда това нямаше да има никакво значение. Стига другият от двамата да не се появи никога като кошмарен призрак пред очите й. А това можеше да стане само ако той, Стилян първи, изчезне… Завинаги!… Ако се стопи в неизвестността така неочаквано, както се бе появил оттам неговият двойник…
Интересно, дали другият Стилян щеше да разкаже някога на Ванда за него?… Не би трябвало… ако мисли преди всичко за нея… А след време — може би! — самият той ще повярва, че всичко това наистина е било само един кошмарен мираж… Човек толкова лесно възприема нещата, в които иска да повярва…
Изведнъж от мрака пред очите му изплува масивният корпус на подводница. Стилян първи рязко изви скутера надолу; нямаше време да я заобикаля. Ушите му запищяха от бързото спускане и в тях се появи пареща болка. „Това вече няма никакво значение!“ — каза си той и пак се усмихна мрачно. После, без да променя посоката, извърна назад глава. От кърмата на подводницата излетя сребристо торпедо, което с тройно по-голяма скорост се насочи към него. Бяха го забелязали и бяха изстреляли „акула“ да го залови; знаеше тези бързи ловни подводнички, предназначени да залавят живи и невредими подводни обитатели. „Но този път няма да успеете!“ — закани се към непознатите спасители Стилян първи и бързо пусна ръчките на скутера. Смъкна рязко шлема си и въздухът от него прошумоля край лицето му — шепа пъргави мехурчета. После водата го обви като плътен облак от ледена тъмнина. Когато започна да се задушава, отвори инстинктивно уста и жадно вдиша; същият влажен мраз преряза гърдите му… „Но Ванда ще бъде щастлива!… Моят любим зайко!…“ — каза си той и това беше последната му мисъл…