— Да — отвърна Нина, усещайки прилив на гняв при споменаването на името. Тя имаше много причини да не харесва професор Морийн Ротшилд още преди жената да се беше превърнала в един от основните архитекти на нейното изпадане в немилост.
— Е, тя най-накрая се съгласи да се види с мен. Утре, всъщност.
— Така ли? Страхотно.
— Доста време ми трябваше да я убеждавам, както можеш да се досетиш. Но за лош късмет, второто неочаквано нещо е… аз не мога да отида.
— Защо?
— Подхлъзнах се на стълбите и сега седя тук с крак, гипсиран догоре като мумия.
— Добре ли си? — попита загрижено тя.
— Само изкълчване, слава богу. Рисковете за напредналата възраст са направо смехотворни — като млад съм скачал овчарски и висок скок, без дори да си навехна пръста. А сега паднах от петнайсет сантиметра и съм извън строя за цяла седмица! — Той изсумтя.
— И какво ще правиш с Морийн?
— Затова се обаждам. Надявах се ти да отидеш вместо мен.
— Сериозно ли? — възкликна изненадано Нина. — Та нали тя ме уволни!
— Добре де, ще бъде малко… неловко. Но онова, което прави тази жена, е подигравка с археологията. Като че ли всеки път, когато включа телевизора, виждам поредната реклама на този цирк.
— Да, виждала съм ги — промърмори Нина. Рекламите за откриването на Залата на летописите се появяваха навсякъде през последните две седмици, вбесявайки я все повече.
— Това е безсрамна комерсиализация, не наука. И ако се окаже, че вътре няма нищо, цялата археология ще стане обект на подигравки. Едва ли нещо ще се промени, но смятам, че поне някой трябва да каже тези неща на Морийн.
— И искаш аз да го направя? Съжалявам, Роджър. Морийн Ротшилд е сред хората, които най-малко желая да виждам.
— Разбирам — промърмори Хогарт след кратка пауза. — Предположих, че няма да приемеш, но все пак реших да опитам. Някой с твоята репутация би имал повече шансове да я накара да размисли.
Нина се опита да прикрие горчивината си.
— Точно в този момент репутацията ми не важи пред никого.
— Не се подценявай, Нина. — Този път укорът в гласа му се усети по-ясно. — Един временен неуспех не слага край на кариерата. Самият аз съм преживял няколко.
— Но не и чак толкова мащабни.
— Е, да — въздъхна Хогарт, — остава само да се надяваме, че няма да се превърне в бедствие.
— Да се надяваме. Оправяй се по-бързо, Роджър.
— Благодаря. Освен това съм сигурен, че и при теб нещата ще се оправят скоро.
Тя се сбогува с него, затвори телефона и въздъхна тежко. Кафето отдавна беше изстинало, но сега тя изобщо нямаше желание да излиза от апартамента.
Верен на думата си, Грант Торн наистина даде на Еди петстотин долара срещу стек портокалов сок. Когато той пристигна в апартамента в Горен Уест Сайд, двете мацки ги нямаше, макар че или едната беше забравила розовите си прашки на дивана в хола, или актьорът имаше фетиш, който предпочиташе да не разкрива пред таблоидите.
Това въобще не интересуваше Еди: неговата задача беше да пази Грант от физически наранявания. След като двамата с Нина бяха уволнени от АСН, той беше започнал да звъни на многобройните си контакти от времето, когато работеше в SAS и от след това, като бодигард на свободна практика, за да си намери нова работа. Нежеланието му да прекарва много време далеч от новата си съпруга ограничаваше възможностите му, но накрая един негов приятел го свърза с някакъв човек на име Чарли Брукс, който ръководеше „частна охранителна агенция“ за богатите и известните в Ню Йорк. Нямаше точно работно време, но получаваше добри пари — достатъчни, за да могат двамата да се издържат.
Макар че трябваше да намалят разходите си.
Еди очакваше, че като се прибере, ще научи кое е поредното нещо, от което ще трябва да се лишат, но засега се беше съсредоточил изцяло върху работата. Грант беше похарчил за един италиански костюм повече пари, отколкото беше месечната заплата на Еди в АСН, а пазарската експедиция едва сега започваше.
— Така, това ще нося довечера на кметското парти — каза актьорът, оглеждайки се в огледалото и оправяйки прическата си, преди да се отправи към изхода. Еди му отвори вратата и се плъзна покрай него, за да огледа Пето авеню за потенциални заплахи. Не ги очакваха никакви пощурели фенове или разлютени филмови критици. — Така, следва значи… при Харман.
— Това не е обичайният ви избор — отбеляза Еди. Макар костюмите на прочутия шивач да бяха също толкова скъпи, те бяха доста по-консервативни.
— Трябва ми нещо официално за утре, пич — обясни Грант. — Не се случва всеки ден да се срещам с религиозни лидери!