— Цяла седмица? — вдигна вежди Еди. — Впечатлен съм.
Грант като че ли не забеляза сарказма му.
— Трябва да си добър, за да се задържиш на върха. — Те продължиха да вървят по Пето авеню, като актьорът не спираше да привлича вниманието на околните чак докато стигнаха до Харман. За голямо облекчение на Еди, всички се оказаха почитатели на звездата.
— Здрасти! — каза Еди, щом влезе в апартамента. — Как е положението? — повиши глас той, за да надвика звука на телевизора.
Отговори си сам, щом зърна полупразната бутилка вино на масата.
— И по-добре съм била — отвърна Нина.
— Много пиеш — смъмри я той, докато закачаше якето на закачалката. — Защо си надула така телевизора?
— Защото е по-добре да слушам него, отколкото разни плачещи бебета, караниците на семейство Локхърн или надутата до дупка музика на онзи маймуняк от долния етаж. Мразя този апартамент. — Тя притисна крака към гърдите си и облегна брадичката на коленете си. — Мразя тази сграда. Мразя този квартал. Мразя цялото проклето предградие! — Блисвил, Куинс, беше вклинен между магистралата Лонг Айлънд, едно гробище и малка мръсна река, покрай която се издигаха порутени индустриални сгради, и носеше възможно най-неподходящото име на света2.
Еди намери дистанционното и намали звука.
— Стига де, Куинс не е чак толкова зле. Вярно, че не е Манхатън, но поне се намира в Ню Йорк. — Той се опита да се пошегува: — Можеше да е по-зле; можеше да ни се наложи да се преместим в Ню Джърси.
Шегата не се получи.
— Никак не е смешно, Еди — изръмжа Нина. — Животът ми е пълна гадост. — Тя погледна към писмото, което лежеше на масата. — Тази сутрин получих поредния отказ, който мога да прибавя към останалите сто и седемнайсет. С кариерата ми е свършено: Далтън и останалите копелета се погрижиха за това. Направиха ме за смях! Всеки път, когато изляза навън, имам чувството, че хората ме гледат и си мислят: „Хей, това е оная луда кучка, дето реши, че е намерила Райската градина“. Никой не ме взима на сериозно.
— На кого му пука какво мислят хората? — изфуча Еди. — Не ги познаваш, повече едва ли ще ги видиш, какво ти пука? Днес някакъв смотаняк от Пето авеню се подигра на Грант, но това въобще не му развали деня. Или живота.
— Между мен и него има разлика, Еди — каза Нина. — Той е кинозвезда милионер. Аз съм… Аз съм едно нищо.
— Недей — рече твърдо Еди. — Не започвай пак. Ти не си „нищо“ и го знаеш много добре. Освен това се погрижихме за президента Далтън. Съсипахме го. Трябваше да подаде оставка, вече нищо не може да ни направи.
— И без това направи достатъчно. — Последва продължителна въздишка, на лицето ѝ отново се изписа отчаяние. — Повече никога няма да работя като археоложка.
— Напротив, ще работиш.
— Няма, Еди.
— Мили боже, нали аз трябваше да бъда песимистът тук! — Той отвори хладилника и видя празно място там, където би трябвало да има бутилка. — Купи ли мляко?
— Не, забравих.
— Какво? — Той затвори с трясък вратата. — Как така си забравила? Нали ти оставих бележка.
— Не съм излизала навън.
— Не си… — Той разпери ръце. — Има магазин зад ъгъла, но ти не можеш да си вдигнеш задника и да се разходиш дотам, защото трябва по цял ден да седиш тук, обзета от апатия, и да гледаш телевизия?
— Не ме е обзела апатия — отвърна Нина и в очите ѝ проблесна гняв. — Да не мислиш, че тази ситуация ми е приятна?
— Знам, че на мен не ми е приятна.
Тонът на гласа му не ѝ хареса.
— Какво би трябвало да означава това?
— Означава, че не искам да виждам жена си депресирана!
— И какво очакваш да направя? — отвърна тя и се изправи. — Отнеха ми всичко. — Тя махна с ръка към телевизора, където се появи поредната реклама на откриването на Великия сфинкс. — И сега разни търсачи на сензации ми натриват носа. Това не е истинска археология, това са циркаджийски номера! И аз не съм единствената, която мисли така. Роджър Хогарт се обади. Мислел да отиде в ООН и да каже на Морийн Ротшилд какво мисли, но е възпрепятстван, така че ме помоли аз да отида вместо него.
— А ти какво му каза?
— Казах „не“, разбира се.
— Какво? — Нина не за пръв път му се оплакваше от египетските разкопки и на него му беше писнало от тях. — По дяволите, Нина! Щом те дразни толкова много, защо не направиш нещо по въпроса?