— Импровизирана. За което бабата на Еди още не може да ни прости. Тя искаше да пътува до Ню Йорк. — Нина се усмихна, след което отново стана сериозна. — А ти как си?
— Възстанових се. Повече или по-малко. — Лола погледна към корема си, където беше намушкана преди седем месеца в същата тази зала, в която стояха сега.
— Сигурно ти е било трудно да се върнеш на работа.
— Наистина ми беше странно. За известно време. — Лола сви рамене, твърде небрежно. — Но си обичам работата, така че… — Тя се поколеба, погледна към кабинетите и снижи глас. — Честно казано, вече не я обичам толкова.
— Ротшилд? — попита Нина.
Лола кимна.
— Вие бяхте много по-добър шеф. Сега важното е кой ще ѝ се подмаже най-много. И парите.
— Точно затова съм тук. Роджър Хогарт не може да дойде, затова ме помоли да го заместя. Еди също непрекъснато ми го натяква.
— Ясно. — Лола се обърна към компютъра си. — Професор Ротшилд провежда видеоконференция с доктор Бъркли, но разговорите им обикновено продължават не повече от петнайсетина минути. Срещата ѝ с професор Хогарт беше насрочена за след това, така че ще щом излезе ще попитам дали ще ви приеме.
— И дали изобщо ще ме поздрави — отвърна Нина. При мисълта за Ротшилд сдържаният ѝ гняв отново се разбушува. Тя се опита да го потисне. Шансовете да промени нещо клоняха към нула, но беше решена да изкаже мнението си, а за това умът ѝ трябваше да бъде ясен и съсредоточен.
— Ще направя всичко, което зависи от мен, за да я убедя. — Лола погледна към табличката до монитора. — О, това ми напомня, че има съобщение за вас.
— За мен?
— Да, от една от стажантките… — Тя порови из малката купчина хартийки. — Ето — Мейси Шариф. Обади се вчера, искаше номера ви. Не ѝ го дадох, разбира се, но ѝ обещах, че ще ви уведомя за обаждането ѝ. Опитах се да се свържа с вас на домашния ви телефон, но се оказа, че е закрит.
— Преместихме се в друг апартамент — отвърна сухо Нина, докато Лола ѝ подаваше листчето. — Какво искаше тя?
— Не ми каза. Всъщност всичко ми се струва много странно — доста хора искаха да говорят с нея. Тя беше на разкопките на доктор Бъркли, но внезапно си тръгна. Никой не ми обясни защо, но според мен си има проблеми с египетската полиция. Трудно ми е да си го представя — изглежда толкова симпатична, но знае ли човек?
— Предполагам, че откакто съм си тръгнала, АСН наема хора от кол и въже — мрачно се пошегува Нина. Тя погледна бележката с любопитство — краткото съобщение беше написано със закръгления почерк на Лола, а след него беше добавен телефонен номер. Нина сгъна листчето и го прибра.
— Къде живеете сега? — попита Лола.
Лицето на Нина се сгърчи.
— В Блисвил. Единственото място, което можем да си позволим, и което все пак е в рамките на града и не представлява бойно поле.
— О! — възкликна съчувствено Лола. — Ами там е… удобно, заради магистралата.
— Да. И гробището.
Двете се усмихнаха, след което Лола попита колебливо:
— Доктор Уайлд?
— Наричай ме Нина, моля те. Какво има?
— Не искам да прозвучи нахално, но ми се струва, че животът ви не е особено весел напоследък.
— Защо си мислиш така? — Двете отново се усмихнаха.
— Работата е там — каза Лола, — че за утре си взех почивен ден, с един приятел планирахме да посетим една нова изложба, а после да отидем на вечеря. Само че му изникна внезапен ангажимент, така че… питам се дали няма да поискате да дойдете с мен?
Нина понечи да откаже поканата, но се сети, че я очаква единствено поредната вечер в компанията на Дейвид Карузо.
— Къде се намира галерията? — попита тя.
— В Сохо. А ресторантът е в Малката Италия. Хубаво местенце, един приятел на братовчед ми го държи.
— Не знаех, че се интересуваш от изкуство.
Лола се изчерви леко.
— От скулптури. Това ми е нещо като хоби: правя малки птички, цветчета и други неща от метал и жици. Не съм много добра, но реших, че в галерията мога да открия някои идеи.
Нина обмисли предложението и реши: какво толкова, по дяволите. Това щеше да я поразсее за няколко часа.
— Добре, защо не?
— Страхотно! Сега ще ви запиша адреса.
Тя потърси тефтерчето си, но Нина ѝ подаде листчето, на което беше записано съобщението на Мейси.
— Напиши го тук. Спаси едно дърво.
— Благодаря. В три часа?
— В два, ако си съгласна. Колкото по-малко време стоя в апартамента, толкова по-добре!
Вратата на коридора се отвори. Нина се обърна и видя как Морийн Ротшилд излиза и замръзва при вида на Нина в приемната. След миг професорката се отправи към нея с крива, изкуствена усмивка на лицето.